В този миг музиката се промени в непоносим писък, който раздра тъпанчетата му като с нож. Изведнъж целият разум на Ксатмек изчезна от лицето му — както внезапният полъх на вятъра гаси пламъка на свещта. Като полудял той освободи веригата, отвори портата и се втурна навън с изваден меч преди приятелят му да успее да го спре. Дузина остриета го приковаха към земята, ксоталанците прегазиха безжизненото му тяло и се втурнаха в стражевата стая с продължителен, кръвожаден вой, който отекна в тихите зали.
Замаян от всичко това, другият страж скочи да ги посрещне с насочено копие. Ужасът от магията, която току-що видя, бе преминал. Сега бе зашеметен от страховития факт, че враговете вече са в Текухултли. Мъжът мушна копието си в нечий тъмнокож корем и не разбра нищо повече. Един меч разцепи черепа му и подивелите воини се изсипаха от стаите зад стражевата.
Виковете и звънът на стомана накараха Конан да скочи от дивана си и да хукне навън с меч в ръка. За миг той стигна до вратата, отвори я и погледна към коридора точно в момента, когато Текотъл се втурна към шума с подивели очи.
— Ксоталанците! — извика той с глас, който трудно можеше да се нарече човешки. — Те са вътре!
Конан изтича по коридора и в този миг Валерия излезе от стаята си.
— Какво става, по дяволите? — изкрещя тя.
— Според Текотъл ксоталанците са нахълтали вътре — отговори той набързо. — Като чувам врявата, май че наистина е така.
С текухултли по петите им те се втурнаха в тронната зала и видяха сцена, която не можеше да сравни с най-безумния сън за кръв и ярост. Двадесет мъже и жени с изпотени черни коси и бели черепи, блестящи върху гърдите им се бяха счепкали на живот и смърт с хората от Текухултли. Жените и от двете страни се биеха свирепо като мъжете, а стаята и залата вече бяха застлани с трупове.
Олмек, съвсем гол, като се изключи превръзката му, се сражаваше пред трона си, а когато нападателите напреднаха, Тасела изскочи от вътрешната стая с меч в ръка.
Ксатмек и другарят му бяха мъртви, тъй че нямаше кой да каже на хората от Текухултли как враговете им са проникнали в тяхната цитадела. Никой не знаеше и какво ги е подбудило да нападнат. Но загубите на ксоталанците бяха по-големи, а положението им — по-отчаяно, отколкото текухултли бяха предполагали. Осакатяването на люспестия им съюзник, счупването на Горящия череп и новините, чути от издъхващия, че някакви тайнствени бледолики са се присъединили към враговете им, ги бе подтикнала към тази отчаяна стъпка с налудничавата увереност, че ще умрат, но и старите им врагове ще ги последват.
Текухултли, окопитили се след първата изненадваща атака, която ги помете чак в тронната зала и покри пода с мъртвите им тела, се биеха със същата ярост. Стражите от долните етажи се втурнаха да се включат в боя. Това беше борба между побеснели вълци — слепи, задъхани, безпощадни. Биеха се навсякъде — от вратата до платформата. Краката им тъпчеха червения под, потъмнял от кръв. Масите от слонова кост бяха изпочупени, кадифените завеси — откъснати и обагрени в червено. Това беше кървавият финал на едно кърваво половин столетие и всички го усещаха.
Краят наистина беше неизбежен. Текухултли надвишаваха нашествениците почти с две към едно, а бяха окрилени и от факта, че в касапницата се включиха бледоликите им съюзници.
Двамата влетяха в боя с опустошителния ефект на ураган, помитащ гора с фиданки. По сила трима тлазитланци не можеха да се сравнят с Конан, а въпреки теглото си той бе и по-бърз от тях. Движеше се през бъркотията, съчетавайки маса, увереност и разрушителност като сив вълк сред глутница улични песове, и прескачаше повалените тела.
Валерия се биеше до него, усмихваше се, а очите й пламтяха. Беше по-силна от мъжете и много по-бърза и свирепа. Мечът се въртеше като жив в ръката й. Докато Конан побеждаваше съпротивата с теглото и със силата на ударите си, чупейки копия, разсичайки черепи и промушвайки гърди, Валерия пускаше в действие фината игра с меча, която зашеметяваше и объркваше противниците й преди да ги разсече. И докато някой воин вдигнеше нависоко тежкия си меч, тя промушваше гърлото му преди той да успее да нанесе удара си. Конан, извисил се над бойното поле, крачеше през трупове и поразяваше вляво и вдясно, а Валерия се движеше леко, като привидение — вдигаше меча, мушкаше и разсичаше. Противниците й все не я улучваха, разсичаха въздуха и умираха с върха на оръжието й в сърцата или в гърлата си, а подигравателният й смях кънтеше в ушите им.