— Ето главата на брат ми! — промърмори той. — Това е главата на чичо ми! А там отзад е по-големият син на сестра ми!
Той внезапно се разплака без сълзи, с дрезгави, силни ридания. Риданията му ставаха все по-пискливи, докато преминаха в страховит, писклив смях, а после — в непоносим крясък. Само за една минута Йанат бе полудял съвсем.
Конан сложи ръка върху рамото му и докосването сякаш освободи цялата ярост в душата на мъжа. Йанат изкрещя и се обърна, после завъртя меча си срещу кимериеца. Конан парира удара, а Топал се опита да хване ръката на Йанат. Но побърканият го избегна и с пяна на устата заби меча си дълбоко в тялото му. Топал изстена и се строполи, а Йанат се извъртя за миг като луд пумпал; после хукна към лавиците и се захвана да сече стъклото с меча си, сипейки ругатни до Бога.
Конан скочи зад него, опитвайки се да го обезоръжи, но полуделият воин се възви и замахна срещу него, крещейки като обезумял. След като разбра, че боецът е безнадеждно побъркан, Конан отскочи встрани и когато маниакът профуча край него, той замахна. Ударът разсече рамото на Йанат и стигна чак до гърдите. Мъртвият се строполи до умиращата си жертва.
Конан се наведе над Топал и видя, че той бере душа. Безполезно бе да спира кръвта, бликаща от ужасната рана.
— Отмъстен си, Топал — изръмжа Конан. — Искаш ли да кажеш нещо на хората си?
— Наведи се по-близко — изпъшка Топал.
Конан се подчини… и успя навреме да хване китката на Топал, който понечи да забие камата си в гърдите му.
— Да не си се побъркал и ти? — извика Конан.
— Олмек заповяда! — изстена умиращият. — Не знам защо. Като вдигахме ранените по диваните, той ми прошепна да те убия на връщане към Текухултли… — И Топал издъхна с името на клана си на уста.
Конан се намръщи озадачено. В цялата тая работа имаше нещо налудничаво. Дали и Олмек не беше превъртял? Бяха ли всички в Текухултли по-луди, отколкото беше предполагал? Сви рамене, тръгна през залата и излезе през бронзовата врата, оставяйки мъртвите мъже да лежат под втренчените погледи на обезглавените си роднини.
Конан нямаше нужда от водач, за да намери пътя обратно из лабиринта. Първобитният му усет за посока го водеше безпогрешно по маршрута, по който бяха пристигнали. Вървеше предпазливо както преди, с меч в ръка и с поглед, свирепо втренчен във всяко тъмно кътче и ъгъл. Сега вече се боеше от бившите си съюзници, не от призраците на изкланите ксоталанци.
Беше пресякъл Голямата зала и навлезе в стаите отвъд, когато чу нещо да се движи пред него… Нещо, което пъшкаше и се задъхваше, а докато се движеше, издаваше някакъв странен, спънат, объркан шум. Миг по-късно Конан видя един човек да пълзи към него по пламтящия под, оставяйки след себе си широка кървава диря. Текотъл! Очите му вече се изцъкляха; кръвта течеше силно от дълбоката рана в гърдите му и се стичаше през пръстите на ръката му. С другата си ръка драскаше и се придвижваше напред.
— Конан! — задавено простена той. — Конан! Олмек хвана русокосата жена!
— А, ето защо е наредил на Топал да ме убие… — промърмори варваринът и коленичи до Текотъл. Виждаше, че той вече издъхва. — Олмек не е луд, както си мислех.
Текотъл посегна пипнешком към ръката на Конан. В нерадостния и ужасен живот на Текухултли неговото възхищение и привързаност към нашествениците от външния свят оформяха в душата му един топъл човешки оазис, създаваха една връзка, съединяваща го с по-естествената човечност, абсолютно чужда за неговите съплеменници, чиито единствени чувства бяха омразата, похотта и желанието за садистична жестокост.
— Опитах се да го спра — изхърхори Текотъл и на устните му излезе кървава пяна. — Но той ме съсече. Мислеше, че ме е убил, но аз успях да допълзя дотук. О, Сет, колко далеч съм стигнал, окъпан в собствената си кръв! Пази се, Конан! Олмек може да ти е направил засада! Убий го! Той е звяр! Вземи Валерия и бягайте! Не се бойте да минете през гората. Олмек и Тасела лъжат за драконите. Те се избиха помежду си още преди години, всички, с изключение на най-силния. От поне дузина години има само един дракон. Ако сте го убили, в гората няма нищо, което да ви застрашава. Той беше Богът, пред който Олмек се прекланяше. Хранеше го с човешки жертвоприношения. Връзваше най-старите и най-младите и ги хвърляше от стените. Побързай! Олмек занесе Валерия в Стаята на…
Главата му клюмна и той издъхна още преди да се строполи на пода.
Конан скочи на крака. Очите му горяха като живи въглени. Значи такава била играта на Олмек, след като най-напред използва непознатите, за да унищожи враговете си! Трябваше да се сети, че нещо подобно се върти в покварения ум на чернобрадия.