Кимериецът си плю на петите и хукна към Текухултли. Набързо преброи на ум бившите си съюзници. Само двадесет и един, заедно с Олмек, бяха оцелели след адската битка в тронната зала. После бяха умрели трима, значи оставаха седемнадесет врагове, с които да се справи. В яростта си Конан чувстваше сили да унищожи целия клан с голи ръце.
На помощ му дойде вродената хитрост на дивата природа, която усмири безумния му гняв. Спомни си предупреждението на Текотъл за засадите. Твърде възможно беше принцът да вземе подобни мерки, в случай че Топал не е успял да изпълни заповедта му. Олмек щеше да го очаква по същия маршрут, по който потеглиха за Ксоталанк.
Конан погледна нагоре, към прореза, под който минаваше, и забеляза неясното мъждукаше на звездите. Все още не бяха започнали да избледняват — събитията през нощта се бяха развили за сравнително кратко време.
Кривна встрани от директния си маршрут и слезе по виещата се стълба на долния етаж. Не знаеше къде е вратата към замъка, но беше уверен, че ще я намери. Не знаеше и как ще се справи с ключалките: беше убеден, че вратите на Текухултли ще бъдат заключени, ако не по друга причина, то поради половинвековните навици. Но не му оставаше нищо друго, освен да опита.
С меч в ръка той изтича безшумно през лабиринта от стаи и зали. Вече бе близо до Текухултли, когато един звук го накара да застане нащрек. Разпозна го човек със запушена уста, който се опитваше да извика. Бе някъде пред него, отляво. В тези мъртвешки спокойни стаи и най-слабият звук се чуваше надалеч.
Конан внимателно пое по посока на звука, който се повтаряше непрестанно. След малко се озова пред една отворена врата и стана свидетел на ужасна сцена. Видя железен инструмент за мъчения с форма на решетка и гигантска фигура, просната върху него. Главата бе отпусната върху подложка от железни шипове, вече почервенели от кръв. Странен уред, подобен на хамут, бе стегнат около главата, и то така, че кожата не предпазваше скалпа от шиповете. Този хамут беше свързан с тънка верига към механизъм, който крепеше огромно желязно гюлле над косматите гърди на пленника. Когато човекът не се движеше, гюллето също висеше неподвижно. Но щом болката от железните шипове го принуждаваше да си повдигне главата, гюллето се спускаше с няколко инча надолу. После, поради това неестествено положение, мъжът го заболяваха вратните мускули и главата му отново падаше върху шиповете. Беше очевидно, че постепенно гюллето щеше да го смачка на каша, бавно и неумолимо. Устата на жертвата беше запушена, но големите му волски очи се завъртяха диво към човека на входа, който гледаше изумен. Мъжът върху решетката беше Олмек, принцът на Текухултли.
6. Очите на Тасела
— Защо ме доведе в тази стая да ми превързваш крака? — намръщи се Валерия. — Не можа ли да го направиш в тронната зала?
Тя седна на един диван и протегна ранения си крак, а жената от Текухултли го превърза с копринен бинт. Окървавеният меч на Валерия лежеше до нея.
Жената вършеше работата си мълчаливо и майсторски, но на Валерия не й харесваше нито бавното, ласкаво докосване на пръстите й, нито изражението в очите й.
— Заведоха другите ранени по стаите — отвърна жената с нежния говор на жените от Текухултли, но тонът й изобщо не означаваше, че те самите са нежни и благородни. Само преди минути Валерия бе видяла как същата тази жена прониза гърдите на една ксоталанка и извади очите на друг ранен ксоталанец.
— Ще занесат труповете на мъртвите в катакомбите — допълни тя, — нека духовете да избягат от стаите и да си живеят там, долу.
— Вярваш ли в духове? — попита Валерия.
— Знам, че духът на Толкемек живее в катакомбите — потрепери жената. — Веднъж го видях. Бях се свила зад една гробница, криеща костите на някаква мъртва кралица. Той мина оттам, облечен като древен мъж с бяла коса и брада и със светещи очи, проблясващи в мрака. Беше Толкемек. Виждала съм го жив, когато го измъчваха. Тогава бях дете.
Гласът й премина в уплашен шепот:
— Олмек се смее, но аз знам, че духът на Толкемек броди из катакомбите! Казват, че плъховете изяждали плътта на умрелите… но всъщност призраците я изяждат. Кой знае, но това…
В този миг над дивана падна сянка. Валерия погледна нагоре и видя над себе си Олмек. Принцът внимателно бе измил кръвта от ръцете, тялото и брадата си, но не беше си сменил робата и огромното му тъмно тяло издаваше зверската му природа. Дълбоките му черни очи горяха със странен блясък и нервно подръпваше с пръсти космите на синьо-черната си брада.