— И сега какво възнамеряваш да правиш? — попита тя.
— Да се обърна на запад. Стигал съм толкова далеч на юг, но никога — на изток. Едно дълго пътуваше на запад ще ме заведе до откритите савани, където черните племена пасат стадата си. Имам приятели сред тях. Ще идем до брега и ще намерим кораб. Писна ми от джунглата.
— Ами тогава върви си по пътя! — посъветва го Валерия. — Аз имам други планове.
— Не ставай глупава! — раздразнено реагира Конан. — Не можеш постоянно да бродиш из тази гора.
— Ако реша, мога.
— Но какво възнамеряваш да правиш?
— Не е твоя работа!
— Моя е — спокойно отвърна той. — Да не мислиш, че те гоних толкова време, за да се обърна и да си тръгна с празни ръце? Бъди разумна, няма да ти причиня зло.
Пристъпи към нея, но тя се дръпна назад и светкавично извади камата си.
— Върни се, варварско куче! Ще те набода като печено прасе!
Той спря неохотно, после попита:
— Искаш ли да ти взема тази играчка и да те напляскам?
— Думи! Само думи! — подигра му се тя. В неспокойните й очи танцуваха пламъчета като слънчеви лъчи в бистра вода.
Конан знаеше, че това е истина. Не се бе родил човекът, който да обезоръжи с голи ръце Валерия от Братството. Той се намръщи, усетил у себе си възел от противоречиви чувства. Беше ядосан, но му беше и забавно, защото изпита възхищение от силния й дух. Изгаряше от желание да сграбчи това прекрасно тяло и да го прекърши в желязната си прегръдка, макар че не желаеше да нарани момичето. Разкъсваше се между желанието да я разтърси здраво и едновременно с това да я помилва. Знаеше, че ако приближи, камата й ще се забие в сърцето му. Бе виждал как Валерия убива твърде много мъже при гранични набези или кръчмарски свади и не си правеше никакви илюзии. Тя бе бърза и свирепа като тигрица. Можеше да измъкне меча си и да я обезоръжи, като избие оръжието от ръката й, но мисълта за това му се стори отвратителна.
— Проклета да си, дръзко момиче! — изкрещя той, изгубил търпение. — Ще ти взема…
Обзет от гняв и страст, той тръгна безразсъдно към нея, а тя се приготви за смъртоносен удар. После изведнъж и двамата прекратиха тази едновременно смешна и опасна сцена.
— Какво е това? — изпищя Валерия.
Конан се извъртя като котка, а големият меч блесна в ръката му. В гората се чу цвилене на коне, ужасено и агонизиращо. Хрускане от счупени кости се смеси с цвиленето.
— Лъвове нападат конете! — извика Валерия.
— Не са лъвове! — изръмжа Конан със светнали очи. — Да си чула лъвски рев? Слушай как се трошат тези кости — даже лъв не може вдигне толкова шум, докато убива кон.
Той се спусна надолу и тя го последва. Кавгата им бе забравена и инстинктите им на авантюристи се обединиха срещу общата опасност. Докато си проправяха път надолу, през зеленото було от листа, цвиленето престана.
— Намерих коня ти вързан до езерото — промърмори той, стъпвайки толкова безшумно, че тя вече не се чудеше как е успял да я изненада на канарата. — Вързах и моя там и те последвах по стъпките. Гледай сега!
Те излязоха от листака и погледнаха надолу. Зеленият покрив над тях разпери мрачния си балдахин. Слънчевата светлина едва се процеждаше през полумрака. Само на стотина ярда от тях, гигантските стволове на дърветата изглеждаха мрачни и призрачни.
— Конете трябва да са под онзи гъсталак, ей там — прошепна Конан, а гласът му се чуваше не по-силно от ветреца, едва помръдващ клоните. — Слушай!
Валерия вече беше чула и кръвта и замръзна; тя несъзнателно сложи бялата си ръка върху загорялото, мускулесто рамо на спътника си. Иззад гъсталака се чуваше шумно трошене на кости, и разкъсване на плът и скърцане със зъби — като при ужасно пиршество.
— Лъвовете не вдигат такъв шум — прошепна Конан. — Нещо яде конете ни, но не е лъв…
Шумът изведнъж спря, а Конан тихо изруга. Внезапно надигнал се вятър задуха от тях направо към мястото, където се бе скрил невидимият убиец.
— Ето го, идва — промълви Конан и повдигна меча си.
Гъсталакът жестоко се разклати, а Валерия стисна силно ръката на спътника си. Макар и да не познаваше джунглата, тя бе наясно с това, че никое животно не може да разтърси така високите храсти.
— Трябва да е голямо като слон — промърмори Конан, повтаряйки на глас мисълта й. — Какво, по дяволите… Гласът му заглъхна и настъпи изумителна тишина.