— Проклет да съм! — промърмори Конан. — Жрец, който честно вярва на оракула си и е неподкупен. Кром! Чудя се дали Заргеба е ударил гонга. Дали се сеща, че съм тук? Може ли да знае и за прогнилите плочи? Къде е той, момиче?
— Крие се в храстите до лотосите, край древната улица, която води от южната стена към двореца — отвърна тя. После поднови молбите си. — 0, Конан, съжали ме! Страх ме от този зъл, древен дворец. Чух някакви стъпки да се прокрадват край мен… Конан, вземи ме със себе си! Заргеба ще ме убие, след като изпълня мисията си тук… Сигурна съм! Жреците също ще ме унищожат, ако разкрият измамата. Той е дявол — купи ме от един търговец на роби, който пък ме открадна от един керван, препускащ през южен Кот. Оттогава съм инструмент за интриги. Спаси ме от това чудовище! Не може да си жесток като него. Не ме оставяй да ме убият тук! Моля те!
Тя седеше на колене, вкопчила се истерично в Конан. Красивото, насълзено лице го разчувства. Тъмната й копринена коса се стелеше разрошена по белите й рамене. Конан я вдигна и сложи върху коляното си.
— Слушай ме. Ще те защитя от Заргеба, жреците също няма да разберат за измамата ти. Но трябва да направиш каквото ти кажа.
Тя забърбори обещания за безпрекословно подчинение, сграбчила мускулестия му врат с надежда за закрила.
— Добре. Когато дойдат жреците, ти ще се престориш на Йелая по плана на Заргеба. Ще е тъмно и те няма да забележат разликата. Но ще им кажеш това: „Желанието на боговете е стигиецът и шемитските му кучета да бъдат прогонени от Кешан. Те са крадци и предатели, запланували да ограбят боговете. За Зъбите на Гвалур трябва да се грижи генерал Конан. Нека той да поведе армиите на Кешан. Той е любимец на боговете.“
Тя потрепери отчаяно, но се съгласи.
— Ами Заргеба? — проплака тя. — Той ще ме убие!
— Не се тревожи за Заргеба — изръмжа той. — Ще се погрижа за това куче. Направи, каквото ти казах. А сега си вдигни косата, разпиляла се е по раменете ти. И скъпоценните камъни са паднали.
После сам нагласи огромния бляскав камък в косата й и кимна с одобрение.
— Само той струва колкото пълна стая с роби. Сложи си и полата. От едната страна е скъсана, но жреците няма да забележат. Изтрий си лицето — една богиня не плаче като ученичка. В името на Кром, ти наистина приличаш на Йелая, лице, коса, фигура всичко! Ако се престориш на богиня пред жреците, както го направи пред мен, лесно ще ги заблудиш.
— Ще опитам — потрепери тя.
— Добре, аз отивам да намеря Заргеба.
Тя отново изпадна в паника.
— Не! Не ме оставяй сама! Това място е омагьосано!
— Тук нищо не може да те нарани — нетърпеливо я увери той. — Нищо, освен Заргеба, а аз ще се погрижа за него. Скоро ще се върна. Ще гледам отблизо, да не би нещо да се обърка по време на церемонията. Но ако си изиграеш ролята добре, няма такава опасност.
Обърна се и бързо излезе от стаята на оракула. Мюриела изпищя жалко подире му.
В огромните стаи и зали се беше спуснал здрач. Медни фризове присветваха в мрака. Конан се движеше като мълчалив призрак през огромните помещения. Струваше му се, че някой го наблюдава от сенчестите ниши — невидими привидения от миналото. Не беше за чудене, че момичето е изнервено тук.
С меч в ръка, като дебнеща пантера той се плъзна по мраморните стълби. Долината бе потънала в тишина, а звездите премигваха над скалите. Ако жреците от Кешия бяха влезли в долината, не ги издаваше нито звук, нито движение в зеленината. Мина по древната павирана улица, сви на юг и се изгуби сред папратите и гъстите храсти. Продължи внимателно, навеждайки се, за да избегне гъсталака над главата си. Най-накрая видя пред себе си група лотосови дървета — доста странна растителност за черните земи на Куш. Там, според момичето, трябваше да дебне Заргеба. Кимериецът тръгна крадешком и с кадифена стъпка се стопи в гъсталака.
Най-накрая стигна до лотосовата горичка. Само някой и друг лист прошумоляваше под краката му. В края на горичката изведнъж спря и подозрително се приведе. Пред него, сред гъстите листа, се мерна блед овал, неясен в нощта. Бе човешко лице. Конан бързо потъна по-дълбоко в сенките. Дали Заргеба го беше видял? Човекът гледаше направо към него. Минаха секунди. Неясното лице не помръдваше. По него можеха да се различат тъмните кичури и късата черна брада.
И изведнъж кимериецът забеляза нещо неестествено. Заргеба не беше висок. Главата му едва достигаше до раменете на Конан. Сега обаче лицето бе на височината на Конан. Дали човекът беше стъпил на нещо? Кимериецът се наведе и погледна земята под лицето, но не успя да види нищо от тревата и гъстите дънери на дърветата. Видя обаче нещо друго и замръзна. Изпод един процеп в храстите той зърна стъблото на дърво, върху което очевидно се бе покачил Заргеба. Лицето беше на една линия с дънера. Под лицето не трябваше да се вижда стъбло, а тялото на Заргеба. Но тяло нямаше…