Конан тръгна към него да довърши работата си, но Мюриела конвулсивно протегна ръце към него.
— Направих каквото ми нареди! — истерично въздъхна тя. — Отведи ме оттук! О, моля те, отведи ме оттук!
— Още не можем да тръгнем — изръмжа той. — Искам да проследя жреците и да видя откъде ще вземат скъпоценностите. Плячката може вече да не е скрита там. Но ти можеш да дойдеш с мен. Къде е скъпоценният камък, който беше в косата ти?
— Трябва да е паднал зад платформата — заекна тя и заопипва да го търси. — Бях толкова уплашена… когато жреците си тръгнаха… Хукнах да те търся, но този огромен звяр изскочи отзад и ме сграбчи…
— Хайде, вземи го, докато аз се отърва от този труп! — заповяда той. — Хайде! Само този камък струва цяло състояние.
Тя се поколеба, сякаш не искаше да се върне в тази гробница. После, когато той сграбчи колана на Гварунга и го повлече към нишата, се обърна и влезе в стаята на оракула.
Конан пусна безжизненото тяло на пода и вдигна меча си. Кимериецът бе живял твърде дълго из различни диви места, по целия свят, за да храни някакви илюзии за милост. Единственият безопасен враг беше обезглавеният враг. Но преди да успее да удари, ужасен вик спря вдигнатия меч. Идваше от стаята на оракула.
— Конан! Конан! Тя се е върнала! — Писъкът заглъхна в клокочене, след което се чу тътрене на крака.
Кимериецът изруга и се стрелна от нишата покрай тронната платформа и влезе в стаята на оракула миг преди звукът да престане. Там се спря и погледна объркано. Мюриела лежеше спокойно върху платформата със затворени очи, като заспала.
— Какво, по дяволите, правиш? — сърдито попита той. — Сега не е време за шеги…
Гласът му отекна надалеч. Погледът му се стрелна по бедрото от слонова кост, увито в късата копринена пола. Тази пола трябваше да зее от колана до подгъва. Знаеше добре това, защото я беше скъсал със собствената си ръка, когато безжалостно дръпна дрехите от гърчещото се тяло на танцьорката. Но полата… нямаше цепнатина! Той направи само една крачка до платформата и положи ръка върху гладкото тяло — отблъсна го, сякаш бе хванал нажежено желязо, а не студената неподвижност на смъртта.
— Кром! — промърмори той, а очите му проблеснаха. Това не е Мюриела! Това е Йелая!
Сега разбра бесния писък, откъснал се устните на момичето, когато влезе в стаята. Богинята се беше върнала. Тялото бе облечено в коприна и бижута, така както Конан го видя за пръв път. Странно бодване се появи в тила му.
— Мюриела! — паникьосан, извика той. — Мюриела! Къде, по дяволите, си?
Стените подигравателно отразиха гласа му. Не се виждаше друг вход, освен златната врата. Никой не би могъл да влезе или да излезе от нея, без той да разбере. Това поне беше неоспоримо — Йелая е била преместена върху платформата през няколкото минути, докато него го нямаше. Мюриела излезе първа от стаята и тогава я бе хванал Гварунга; в ушите му все още отекваше ехото от писъка й, но коринтката като че се беше изпарила. Съществуваше само едно обяснение, ако отхвърлеше тъмните отговори, включващи намесата на свръхестественото — някъде в стаята имаше тайна врата. И в мига, когато си го помисли, той я видя.
В онова, което приличаше на параван от твърд мрамор, се показваше отвесна цепнатина, а в цепнатината висеше парче коприна. Той го погледна отблизо. Беше от скъсаната пола на Мюриела. Изводът се налагаше от само себе си. Полата се беше скъсала в затварящата се врата, когато момичето е било понесено нанякъде от похитителите си. А парчето плат бе попречило на вратата да се затвори плътно.
Конан пъхна върха на камата си в цепнатината и напъна докрай мускулестата си ръка върху този лост. Острието се огъна, а то бе от нечуплива аквитанска стомана. Мраморната врата полека се отвори. Конан погледна през пролуката, но не видя и следа от някаква заплаха. В стаята на оракула се процеждаше светлина, на фона на която се очерта къса мраморна стълба. Той затвори вратата плътно и заби камата си в една цепнатина на пода. Отвори я. После без никакво колебание слезе надолу по стълбите. Не видя и не чу нищо. След дузина стъпала надолу стълбата премина в тесен коридор, който водеше в мрака.