През храсталака бе подало глава нещо кошмарно, нещо ужасно! От раззинатите челюсти се подаваха мазни жълти бивници, а над зейналата паст се мръщеше муцуна на влечуго. Огромните очи, като на увеличен хиляди пъти питон, гледаха, без да примигнат, към вкаменените хора, прилепнали на скалата. Кръв се стичаше от люспестите, провиснали устни и от огромната уста.
Главата, по-голяма от крокодилска, се крепеше върху дълъг люспест врат с ред назъбени шипове, а след тях, пречупвайки шипки и фиданки, се влачеше гигантско тяло, с корем като бъчва върху абсурдно къси крачка̀. Назъбеният гръб се издигаше доста по-високо от Конан. Дълга опашка с шипове като на гигантски скорпион се влачеше най-отзад.
— Бързо да се качваме на канарата! — извика Конан и повлече момичето след себе си. — Не мисля, че то може да се катери, но може да се изправи на задните си крака и да ни стигне…
Като чупеше и разкъсваше храстите и дръвчетата пред себе си, чудовището изфуча през гъсталака, а те литнаха на скалата преди него — така, както листите политат, преди да излезе вятър. Когато Валерия се хвърли в прикритието, тя погледна назад и видя как титанът ожесточено се изправя на огромните си задни крака, точно както беше предрекъл Конан. Изправен, звярът изглеждаше още по-огромен. После желязната ръка на Конан сграбчи китката й и я дръпна с главата надолу в скривалището от листа, а след това я измъкна чак до горещото слънце отгоре. Точно тогава чудовището падна с предните си крака върху канарата. От сблъсъка тя цялата се разтресе.
Огромната глава зад бегълците светкавично се провря между клоните. За един ужасен миг те погледнаха надолу, към кошмарната гледка сред зелените листа: очите на звяра пламтяха, а пастта му зееше. После чудовището издърпа главата си и тя изчезна от погледа им, все едно че потъна в езеро.
Взирайки се надолу през счупените клони, останали по скалата, те го видяха как кляка в подножието на канарата и се взира в тях, без да премигне.
Валерия потрепери.
— Колко предполагаш, че ще клечи тук?
Конан ядно ритна черепа върху застланата с листа тераса.
— Този тип сигурно се е покачил тук, за да избяга от него или от някой като него. Трябва да е умрял от глад. Няма счупени кости. Навярно е дракон. Чернокожите разказват за тях в легендите си. Ако е така, няма да си иде оттук, докато не умрем и двамата.
Валерия го погледна с празен поглед, напълно забравила за враждебността си. Беше доказала безразсъдната си смелост в хиляди дивашки битки по море и по суша; върху опръскани с кръв палуби на горящи военни кораби; при щурмуването на крепостни стени и по утъпкани пясъчни плажове, където отчаяните мъже от Червеното братство къпеха ножовете си в кръвта на другите, воювайки за лидерство. Но сегашната перспектива буквално смразяваше кръвта й. Да седиш бездеен и безпомощен върху една гола скала докато пукнеш от глад, обсаден от старо чудовище, борещо се за оцеляването си… От тази мисъл паниката започна да пулсира чак в мозъка й.
— Но то трябва да си тръгне, за да яде, да пие — безпомощно подхвърли тя.
— Няма да иде надалеч — отбеляза Конан. — Току-що се натъпка с конско месо и, като истинска змия, може да изкара още дълго без храна и вода. Но изглежда, че за разлика от змиите, не спи след ядене. Както и да е, не може да се покачи на скалата.
Конан беше истински варварин и ужасното търпение на пустошта на и нейните деца беше част от него, от желанията и бесовете му. Можеше да издържи в подобна ситуация със спокойствие, абсурдно за цивилизован човек.
— А не може ли да слезем върху дърветата и избягаме по клоните им като маймуни? — с отчаяние попита тя.
Той поклати глава.
— Помислих за това. Клоните, които стигат до скалата, са твърде тънки. Ще се счупят от тежестта ни. Освен това ми се струва, че този дявол може да изкорени някое дърво.
— Е, какво тогава — ще си седим на задниците и ще чакаме да пукнем от глад ли? — вбесена, изкрещя тя и ритна черепа, който шумно се изтърколи към ръба. — Няма да чакам така! Ще сляза долу и ще му отрежа проклетата глава…
Седнал върху една издатина на самия връх на канарата, Конан погледна с възхищение към блесналите й очи, към напрегнатото, разтреперано тяло, но щом след миг разбра, че тя може да извърши подобна лудост, от възхищението му не остана и следа. Той й извика:
— Сядай! — После я хвана през кръста и я дръпна върху коляното си. Тя бе твърде изненадана, за да се съпротивлява, а той взе камата от ръката й и я пъхна обратно в ножницата. — И се успокой. Само ще си счупиш ножа в люспите му. Ще те лапне на един залък или ще те смачка като яйце с бодливата си опашка. По някакъв начин ще се измъкнем от тази бъркотия, не ми се ще да попаднем между зъбите му.