Хукна през голямата сенчеста зала, водеща към портала, очаквайки криещите се сенки да оживеят зад него с разкъсващи зъби и нокти. Но само бързото биене на сърцето му го съпровождаше под лунната светлина.
В подножието на широките стъпала той се огледа под ярката луна, за да види някакъв знак, който да му покаже в коя посока да поеме. И го откри: цветовете по моравата му показаха къде някоя ръка или дреха се бе докоснала до разцъфнал клон. Тревата бе утъпкана от тежки стъпки. За Конан, който бе преследвал вълци по родните си хълмове, не беше трудно да проследи пътя на кешанските жреци.
Той водеше извън двореца, през екзотичните храсти, чиито бледи цветове бяха разперили грейналите си листа; през зелените сплетени храсти, които сипеха цветовете си и при най-леко докосване. Най-накрая стигна до масивна скала, щръкнала като огромен замък, който обаче оставаше почти скрит от сплетените клони на дърветата. Очевидно бъбривият жрец от Кешия бе сгрешил, когато бе казал, че Зъбите на Гвалур са скрити в двореца. Този път водеше далеч от двореца, където бе изчезнала Мюриела, но Конан все повече се убеждаваше, че всяка част от долината е свързана с този дворец чрез подземни тунели.
Наведен към дълбоките кадифеночерни сенки на храстите, той огледа внимателно една скална издатина, добре очертана на лунната светлина. Беше покрита със странни, гротескни фрески, изобразяващи мъж, животни и полуживотински същества, които сигурно бяха богове или дяволи. Стилът на това изкуство се различаваше поразително от останалите изображения в долината и Конан се замисли дали то не представлява различна ера или раса — останки от едно забравено време, много преди хората от Алкмерон да са открили тази долина и да са се заселили в нея.
Огромна врата зееше отворена в стръмната скала. Гигантска драконовска глава бе гравирана около нея и отворената врата приличаше на зейналата уста на чудовището. Самата врата бе от гравиран бронз и сигурно тежеше няколко тона. Не се виждаше ключалка, но редица резета стърчаха от ръба на масивния портал, докато беше отворен. Те показаха на Конан, че съществува система за заключване и отключване — система, несъмнено известна само на кешанските жреци.
Следата доказваше, че Горулга и последователите му са минали през тази врата. Но Конан се поколеба. Ако изчакаше появяването им, вратата можеше да се захлопне под носа му. Твърде възможно беше да не успее да разгадае тайната на отключването. От друга страна, ако ги последваше вътре, можеше да се окаже заключен в пещерата.
Забравил всякаква предпазливост, в един момент той се плъзна през огромния портал. Някъде в пещерата бяха жреците, Зъбите на Гвалур, а може би и някаква следа за съдбата на Мюриела. Личният риск никога не го спираше да следва целта си.
Луната осветяваше няколко ярда от тунела, в който се озова. Някъде пред себе си видя неясна светлина и чу ехото на странно пеене. Жреците не бяха чак толкова далеч пред него, кепето си бе помислил. Тунелът се вливаше в широка стая, където не проникваше лунна светлина. Бе празна пещера с неголеми размери, но с висок сводест покрив, блещукащ с фосфоресцираща украса, която бе нещо обичайно за тази част от света. Тя създаваше призрачен полумрак, в който той видя животинско изображение, наведено над гробница, както и черните отверстия на шест-седем тунела, излизащи от стаята. В най-широкия от тях — онзи зад клекналото изображение, обърнато към входа — той зърна трепкащите фенери и чу, че пеенето се усилва.
Тръгна безразсъдно натам и зърна пещера, по-голяма от първата. Тук светлината на фенерите падаше върху голям олтар и върху безсрамно и отвратително божество, клекнало над него като крастава жаба. Горулга и десетте му последователи бяха коленичили пред това отвратително божество, биеха глави в земята и припяваха монотонно. Конан разбра защо са напредвали толкова бавно. Очевидно пътят към тайната гробница на Зъбите бе сложен и дълъг ритуал.
Не можеше да си намери място, изпаднал в нервно нетърпение преди пеенето и поклоните да свършат. Най-накрая жреците станаха и влязоха в тунела, зейнал зад идола. Фенерите се изгубиха в мрачния свод и той бързо ги последва. Плъзна се в сенките като прилеп, а черните жреци бяха напълно погълнати от церемониалното си мърморене. Очевидно изобщо не бяха забелязали отсъствието на Гварунга.
Излязоха в огромна пещера, чиито стени се виеха нагоре като в амфитеатър. Започнаха отново молебствието си пред олтар, още по-голям от предишните, а богът му беше най-отблъскващ от всички досега.