Излезе иззад свода и се спусна направо към напредващото чудовище. Не беше маймуна, но не беше и човек. Приличаше на някакъв тътрещ се ужас, размножаващ се из тайнствените, безименни джунгли на юга, където гъмжеше от страшни същества. Там, в смрадливата гнилоч, извън човешките владения, където тъпаните тътнеха в храмове, непознати човешки крак. Как древните пелиши са ги завладели и изпратили на вечно изгнание от човечеството, това бе пълна загадка за Конан. Но на него не му се мислеше за това, даже да имаше време.
Човекът и чудовището се срещнаха на най-високата арка, където, на сто фута отдолу, бучеше бясната вода. Когато звярът с прокаженото си сиво тяло и черти на издялан, нечовешки идол се появи над него, Конан удари като ранен тигър, влагайки в удара цялата си сила и ярост. Подобен удар би разрязал на две човешко тяло, но костите на съществото срещу него бяха като закалена стомана. Все пак, даже калената стомана не би могла да издържи напълно на такъв жесток удар. Ключицата и ребрата се раздробиха, а от огромната рана бликна кръв.
Нямаше време за втори удар. Преди кимериецът да успее да вдигне отново меча си, огромната ръка със замах го събори от издатината така, както муха се събаря от стена. Той се сгромоляса надолу, а бученето на разбеснялата се река му се стори като погребален звън. Но гъвкавото му тяло успя да се закрепи на по-долната арка. Там, в един смразяващ кръвта миг, той се поколеба несигурно, после свитите му пръсти хванаха вътрешния ръб и той изпълзя на сигурно място. С другата ръка все още стискаше меча си.
Скочи и видя чудовището, от което изобилно шуртеше кръв. То бягаше към моста. Очевидно възнамеряваше да слезе по стълбата, съединяваща арките, и да продължи борбата. На самата издатина звярът спря насред път и Конан видя защо: Мюриела, със сандъчето под мишница, гледаше налудничаво, изправена във входа на тунела.
С триумфален рев чудовището я грабна под мишница, дръпна сандъчето с другата си ръка, обърна се и закуцука по моста. Конан изруга цветисто и също хукна към другата страна. Съмняваше се, че ще може да се изкачи до най-високата арка навреме, за да хване звяра преди той да се втурне в лабиринтите от другата страна.
Но чудовището изведнъж забави ход, като ненавит часовник. Кръвта бликаше от ужасната рана в гърдите му и то залиташе като пияно. В един миг се препъна, катурна се настрани… и полетя надолу с главата от арката. Момичето и сандъчето се изхлузиха от безжизнените му ръце. Писъкът на Мюриела заглуши рева на водата отдолу.
Конан се намираше почти под мястото, от което се сгромоляса съществото. То се удари в долната арка, плъзна се и продължи, но гъвкавото тяло на момичето се удари в една издатина и се задържа на нея. Сандъчето падна на самия ръб на издатината. За част от секундата сандъчето изтрополи надолу, по ръба на моста, а Мюриела се задържа с една ръка и извика отчаяно. Очите й бяха изцъклени от смъртен страх.
Конан даже не погледна към сандъчето, пълно с богатството на цяла една епоха. С бързина, която би засенчила скока на гладен ягуар, той се спусна, сграбчи ръката на момичето точно когато пръстите й се изплъзваха от гладкия камък и я изтегли върху издатината. Сандъчето се претърколи и цопна във водата от деветдесет фута височина, там, където изчезна и тялото на слугата на Бит-Йакин. Плясък и облак пяна отбелязаха мястото, където Зъбите на Гвалур изчезнаха завинаги…
Конан едва успя да погледне надолу. Стрелна се по хребета и хукна по скалната стълба, като дива котка, понесъл на рамо безпомощното момиче. Страховит вой го накара да погледне зад себе си, докато се изкачваше към най-високата арка, и видя другите слуги, устремени към пещерата отдолу. От оголените им зъби капеше кръв. Те тичаха по стълбата, виеща се от етаж на етаж, и отмъстително ревяха. Конан се стрелна през тунела и слезе по скалите като маймуна. Падаше и скачаше, задържаше се за каквото намери, без да мисли, че всеки миг може да си счупи врата.
Когато жестоките муцуни погледнаха от изхода, видяха как кимериецът и момичето изчезват в гората, заобиколила скалите.
— Е — въздъхна Конан, пускайки Мюриела на крака в подслона от гъсти клони — сега можем да починем. Не мисля, че онези зверове ще ни последват извън долината. Между другото, имам кон, вързан до един водоем наблизо, стига лъвовете да не са го изяли. По дяволите! Сега пък защо ревеш?