— Но пиктите са разпилени на малки кланове — настоя Балтус. — Те никога няма да се обединят. Можем да унищожим всеки клан поотделно.
— Или всеки три-четири клана — допълни другият. — Но някой ден ще израсне човек, който ще обедини тридесет-четиридесет клана, точно както стана с кимерийците, когато преди години гундерийците се опитаха да се преместят на север. Те се опитаха да колонизират южните блата на Кимерия. Унищожиха няколко малки клана, построиха укрепен град, Венариум. Останалото го знаеш.
— Да, разбира се — премигна Балтус. Споменът за онова кърваво бедствие беше като черно петно в хрониките на гордите им войни. — Чичо ми е бил във Венариум, когато кимерийците се покатерили като рояк по стените. Той бил един от малцината, успели да избягат от онова клане. Много пъти съм го чувал да разказва историята. Варварите се изсипали от хълмовете като хищна орда и нападнали Венариум с такава ярост, че никой не могъл да им се противопостави. Изклали мъже, жени и деца. Венариум бил превърнат в куп развалини, какъвто е и до днес. Аквилонците били изтикани назад, през блатата, и след това никога не са се опитвали да колонизират Кимерия. Но ти говориш за Венариум доста осведомено. Сигурно си бил там?
— Бях — изръмжа другият. — Бях сред ордата, която се покатери по стените. Още не бях видял петнадесет зими, но името ми вече се повтаряше около племенните огньове.
Балтус неволно трепна и се втренчи в него. Стори му се невероятно, че мъжът, който крачеше спокойно до него, е един от онези кръвожадни дяволи, нахлули през стените на Венариум в онзи далечен ден, за да залеят улиците му с кръв.
— Значи ти също си варварин? — неволно възкликна той.
Другият кимна, без да се обиди.
— Аз съм Конан Кимериеца.
— Чувал съм за теб. — В погледа на Балтус се появи жив интерес. Кимерийците бяха варвари не по-малко жестоки от пиктите, но по-интелигентни. Очевидно Конан бе прекарал доста време сред цивилизовани хора, макар че този контакт не го беше облагородил, нито бе отслабил примитивните му инстинкти. Опасенията на Балтус се превърнаха във възхищение, докато наблюдаваше леката котешка стъпка, с която кимериецът се движеше по пътеката. Смазаните брънки на ризницата му не тракаха, а Балтус бе убеден, че Конан може да се плъзне през най-дълбокия гъсталак или през най-сплетения шубрак безшумно, като всеки пикт.
— Ти не си гундериец? — Това беше повече твърдение, отколкото въпрос.
Балтус поклати глава.
— Аз съм от Тауран.
— Виждал съм добри горяни от Тауран. Но босонийците ви пазят вас, аквилонците, от външната пустош вече много векове. Трябва да заякнете.
Това беше вярно; босонийските блата, с техните укрепени селища, дълго служеха като буфер на Аквилония срещу варварите. Сега сред заселниците отвъд Гръмотевичната река израстваха горяни, способни да посрещнат варварите със собствените им хитрости, но броят им беше твърде незначителен. Мнозина край границата бяха като Балтус — повече заселници, отколкото горяни.
Слънцето не беше залязло, но вече не се виждаше, скрито зад гъстата гора. Сенките избледняваха сред дърветата, докато двама спътници продължаваха по пътеката.
— Ще се мръкне, преди да стигнем до форта — небрежно подхвърли Конан. — Слушай!
Спря на място, приведе се с ръка на меча и се превърна в диво въплъщение на подозрението и злобата, готов да скочи и да разкъсва. Балтус също го чу — див писък на човек, примрял от страх или вече агонизиращ.
Конан хукна веднага, спусна се по пътеката и с всяка крачка увеличаваше разстоянието между себе си и своя изтощен спътник. Балтус изруга. В селищата на Тауран го смятаха за добър бегач, но Конан го оставяше зад себе си с учудваща лекота. После Балтус забрави умората си, тъй като до ушите му стигна най-страховитият вик, който някога бе чувал: демонични нотки на отвратителен триумф.
Балтус се препъна и се обля в студена пот. Но Конан не се поколеба, стрелна се в един завой по пътеката и изчезна, а Балтус, паникьосан от това, че е останал сам с този ужасен крясък, още вибриращ със страховитото си ехо в гората, събра всичките си сили и се втурна след него.
Аквилонецът залитна и спря, капнал от умора. Кимериецът се беше изправил над някакво сгърчено тяло, но не гледаше трупа, който лежеше в окървавения прах, а се взираше в бездънната гора от двете страни на пътеката.
Балтус промърмори ужасна клетва. На пътеката лежеше тяло на мъж — нисък, дебел, обут в позлатени ботуши и облечен, въпреки горещината, с хермелинова туника, като всеки богат търговец. Тлъстото му бледо лице бе замръзнало в ужас: гърлото му беше прерязано от ухо до ухо като с бръснач. Късият му меч си стоеше в ножницата, което показваше, че е бил ударен без никаква възможност да се защити.