— Няма смисъл да преследваме демона. — Конан извади къса дърварска брадва от колана си. — Опитах се да го догоня, след като уби Соракт. Само за десетина крачки му изгубих дирята. Може да са му пораснали криле и да е отлетял или пък да се е пръждосал чак в Ада. Не знам. Няма да търся и мулето. То или ще се върне във форта, или ще иде при някой заселник.
Докато говореше, Конан отиде до края на пътеката. С няколко удара на брадвата той отсече две фиданки, дълги по около десет фута, и оряза клоните им. После отряза една змийска лоза, плъзнала край храстите.
Върза я за единия прът, на няколко фута от края му, после я уви около другата фиданка и завърза здраво отпред и отзад. За няколко минути направи груба, но здрава носилка.
— Ако успея, демонът няма да вземе главата на Тиберий — избоботи той. — Ще занесем тялото до форта. До там не са повече от три мили. Никога не съм харесвал този дебел глупак, но не можем да оставим пиктийските дяволи да правят каквото си искат с главите на белите хора.
Макар и мургави пиктите бяха бяла раса, но граничарите никога не ги възприемаха като такива.
Балтус хвана задния край на носилката, върху която Конан безцеремонно хвърли нещастния търговец, и двамата поеха по пътя колкото може по-бързо. Конан не вдигаше повече шум от преди, макар и натоварен. В края на прътите беше направил примка от колана на търговеца и носеше с една ръка. С другата стискаше голия си меч и зоркият му поглед опипваше зелените стени край тях. Сенките се сгъстяваха. Тъмносиня мъгла забулваше очертанията на листака. Гората сякаш ставаше по-гъста в здрача, превръщаше се в тайнствено свърталище, подслонило незнайни същества.
Изминаха повече от миля и яките ръце на Балтус започнаха да изтръпват. Тогава от гората, чиито сини сенки преминаваха в мораво, се чу вик, от който ги побиха тръпки.
Конан инстинктивно подскочи, а Балтус за малко не изтърва прътовете.
— Жена! — извика по-младият. — Жена вика!
— Някоя заселничка се е заблудила в гората — изджавка Конан и остави носилката. — Сигурно си търси кравата. Стой тук!
Шмугна се в листака като вълк, тръгнал на лов. Косата на Балтус настръхна.
— Да стоя тук с този труп и с онзи дявол, който се крие в гората? — извика той. — Идвам с теб!
И без да дочака отговор, хукна след кимериеца. Конан погледна към него, но не възрази, макар че не забави ход, за да се нагоди към по-късите крака на спътника си. Балтус се задъха от ругатни, когато кимериецът отново изчезна от погледа му като привидение сред дърветата. Конан изскочи на една поляна, наведе се, озъбен и с вдигнат меч.
— Защо спираме? — изпъшка Балтус и изтри потта от челото си.
— Викът се чу от тази поляна или отнякъде съвсем наблизо — отвърна Конан. — Никога не бъркам мястото на звуците, даже в гората. Но къде…
Изведнъж звукът проехтя отново — зад тях, по посока на пътеката, от която току-що бяха пристигнали. Надигна се пронизително и жаловито, вик на жена, изпаднала в безумен ужас… И после шокиращо се промени в изблик на подигравателен смях, който би могъл да излезе само от устата на някой демон от дъното на Ада.
— Какво, в името на Митра… — Лицето на Балтус бе като бяло петно в мрака.
Конан бясно изруга, обърна се и хукна обратно, а аквилонецът закуцука объркано след него. След миг се блъсна в кимериеца, който бе замръзнал на мястото си, и отскочи от загорелите му рамене. Конан сякаш се беше вкаменил.
Балтус погледна през рамото му и усети, че косата му настръхва. Нещо се движеше през гъстите храсти, ограждащи пътеката. Нещо, което нито вървеше, нито летеше, а като че ли се плъзгаше като змия. Но не беше змия. Не можеше да различи очертанията му, но то беше по-високо от човек. Излъчваше странен блясък, нещо като блед син пламък.
Конан диво изруга и метна брадвата си с всичка сила. Но нещото продължи, без да промени посоката си. Видяха го само за няколко мига — високо, тайнствено същество, мъгляв пламък, понесъл се из гъсталака. После то изчезна и гората потъна в бездънната си тишина.
Конан се хвърли през листака към пътеката. Ругатните му, докато Балтус куцукаше след него, бяха зловещи и пламенни. Кимериецът стоеше над носилката, върху която лежеше тялото на Тиберий. И това тяло вече си нямаше глава.
Изигра ни с дяволското си мяукане! — изрева Конан и гневно завъртя огромния меч над главата си. — Трябваше да се сетя! Трябваше да надуша, че е номер! Сега пет глави ще украсяват олтара на Зогар.