— Но какво е това, което може да плаче като жена и да се смее като дявол, а и да грее като адски огън, докато се плъзга сред дърветата? — изпъшка Балтус и изтри потта от пребледнялото си лице.
— Блатен дявол — мрачно отвърна Конан. — Грабвай тези пръти! Все пак ще занесем тялото. Сега поне ще ни е по-леко.
С този черен хумор той сграбчи кожената примка и тръгна по пътеката.
2. Магьосникът от Гвавела
Форт Тускелан се издигаше край източния бряг на Черната река. Вълните й миеха подножието на крепостта. Тя бе изградена от дънери, както и всички сгради вътре, включително и главната кула, в която се намираха покоите на губернатора. От тях се виждаха стените и мътната река. Отвъд реката се простираше огромна гора, чийто гъсталак достигаше почти до мъхестия бряг. По дървения парапет денем и нощем крачеха хора и наблюдаваха тази гъста зелена стена. Часовоите знаеха, че тях също ги наблюдават — жестоко, алчно, с безпощадността на древната омраза. За неопитното око гората отвъд реката изглеждаше пуста и безлюдна, но там кипеше живот. Бе населена не само с птици, зверове и влечуги, но и с хора, най-жестоките от всички хищни зверове.
Там, във форта, свършваше цивилизацията. Форт Тускелан беше последният пост на цивилизования свят. Той представляваше най-западното укрепление на господстващите хиборейски раси. Зад реката, в сенчестите гори, все още царуваше примитивното и първичното. По сламените колиби висяха озъбени човешки черепи, а в заграждения от кал горяха огньове и тътнеха тъпани; копия стърчаха в ръцете на мургави, мълчаливи мъже със сплъстени черни коси и със змийски очи. Тези очи често присветваха злобно, втренчени през храстите във форта отвъд реката. Едно време мургавите мъже бяха построили колибите си на мястото на форта. Те имаха колиби и там, където сега се ширеха полята и се издигаха дървените къщи на русокосите заселници, далеч отвъд Велитриум — този суров, размирен граничен град край бреговете на Гръмотевичната река. Колибите им стигаха чак до бреговете на онази река, която минава край Босонийските блата. Първо дойдоха търговците и жреците на Митра. Вървяха с боси крака и празни ръце, а повечето от тях умираха с ужасна смърт. Но ги последваха войниците и мъже с брадви в ръцете, жени и деца във волски коли. С клане и жестокост аборигените бяха изтикани назад, до Гръмотевичната река, и още по-назад, отвъд Черната река. Мургавият народ обаче не забрави, че Канаджохара някога е била негова.
Стражът на източната порта извика паролата. В решетката светна фенер, проблесна стоманен шлем и под него се показаха подозрителни очи.
— Отвори портата — изръмжа Конан. — Не виждаш ли, че съм аз?
Военната дисциплина му късаше нервите.
Портата се залюля навътре, а Конан и спътникът му влязоха. Балтус забеляза, че от двете страни на вратата се издигат кули, чиито върхове стърчат над стената. Видя и амбразури за стрели.
Часовоите изръмжаха, като видяха товара между двамата мъже. Копията им се кръстосаха, докато затваряха вратата, рамо до рамо, а Конан попита саркастично:
— Никога ли не сте виждали обезглавен труп?
Лицата на войниците пребледняха на светлината на фенерите.
— Това е Тиберий — не се сдържа единият. — Познавам тази хермелинова туника. Валерий ми дължи пет луни. Казах му, че Тиберий е чул лудия зов, когато излезе през портата с мулето си, с онзи изцъклен поглед. Обзаложих се, че ще се върне без глава.
Конан заканително поклати глава, накара Балтус да пусне носилката на земята и тръгна към покоите на губернатора. Аквилонецът го следваше по петите. Разрешеният младеж оглеждаше енергично и с любопитство редовете бараки край стените, конюшните, малките търговски сергии, високата казарма и открития площад по средата, където се обучаваха войниците и където сега танцуваха огньове и се излежаваха свободните от караул. Всичките се втурнаха към портата, за да се присъединят към уплашената тълпа, струпала се край носилката. Стройните фигури на аквилонските копиеносци и на горските бегачи се смесваха с по-ниските, по-набити тела на босонийските стрелци.
Губернаторът ги посрещна лично. Автократичното общество със строгите му кастови закони се намираше на изток от блатата. Валаний беше още млад мъж, добре сложен и с фино красиво лице, но вече набраздено от тежкия труд и отговорностите.
— Казаха ми, че си тръгнал от форта преди разсъмване — обърна се той към Конан. — Бях започнал да се страхувам, че пиктите са те заловили.