— Когато ми опушат главата, цялата река ще разбере — изръмжа Конан. — Чак във Велитриум ще чуят как пиктийските жени оплакват мъртвите си. Бях на самотно разузнаване. Не можах да заспя. Все чувам как отвъд реката тътнат тъпаните.
— Те тътнат всяка нощ — напомни му губернаторът. Красивите му очи се премрежиха, докато гледаше Конан отблизо. Имаше неблагоразумието да забравя за инстинктите на диваците.
— Снощи беше различно — поясни Конан. — Така е откак Зогар Саг се върна отвъд реката.
— Или трябваше да му дадем дарове и да го пратим у дома, или да го обесим — въздъхна губернаторът. — Ти ме посъветва, но…
— Но на вас хиборейците ви е трудно да научите обичаите в покрайнините — каза Конан. — Добре, сега нищо не може да се направи, но по границата няма да има мир, докато Зогар е жив и помни килията, в която се е потил. Преследвах един воин, който се беше прехвърлил насам, за да закачи няколко бели зъба на гердана си. След като му разцепих главата, срещнах този момък, чието име е Балтус и който е дошъл от Тауран да помогне за охраната на границата.
Валаний с одобрение огледа честното лице и силната фигура на младежа.
— Радвам се да те поздравя с добре дошъл, млади господине. Как ми се иска да дойдат още от твоите хора. Трябват ни мъже, привикнали към горския живот. Много от нашите войници и заселници са от източните провинции и не разбират нито от дърварство, нито от земеделие.
— Няма много такива от тази страна на Велитриум — вметна Конан. — Този град обаче е пълен с тях. Но виж какво, Валаний, намерихме Тиберий мъртъв на пътеката. И с няколко думи му разказа ужасната история.
Валаний пребледня.
— Не знаех, че е тръгнал от форта. Трябва да е полудял!
— Беше отвърна Конан. Като другите четирима. Всеки един, когато му дойде времето, полудява и се втурва в горите да срещне смъртта си. Също като заек, побягнал към гърлото на питон. Нещо ги вика от горските дебри, нещо, което хората наричат лудост, защото не са измислили по-подходящо име, но само обречените го чуват. Зогар Саг е направил магия, която аквилонската цивилизация не може да преодолее.
Валаний мълчаливо изтри челото си с разтреперана ръка.
— Войниците знаят ли?
— Оставихме тялото до източната врата.
— Трябвало е да го скриете от тях, да заровите трупа някъде в гората. Войниците и без това са вече доста изнервени.
— Пак щяха да научат. Ако бях скрил тялото, то пак щеше да се върне до форта, както стана с трупа на Соракт: вързаха го пред портата, за да могат хората да го намерят на сутринта.
Валаний потрепери. Обърна се, отиде до прозореца и мълчаливо огледа реката, черна и лъскава под звездната светлина. Далечен крясък на пантера раздра тишината. Нощта напредваше, заглушаваше бъбренето на войниците пред казармата, гасеше огньовете. Вятърът нещо нашепваше през черните клони, вълнуваше тъмните води. На крилете му се носеше тихо, ритмично пулсиране, зловещо като стъпки на леопард.
— В края на краищата — каза Валаний, сякаш си говореше сам, — какво знаем? Какво изобщо знае някой за нещата, които може да се крият в джунглата? Дочуваме само неясни слухове за огромни блата и реки и за една гора, която се простира върху безкрайни поля и хълмове, за да свърши най-накрая до бреговете на западния океан. Но какво се крие между тази река и онзи океан, не смеем даже да гадаем. Никой бял човек не е навлизал надълбоко в тая твърд, а който все пак се е осмелил, не се е върнал, за да ни разкаже какво е открил. Ние сме мъдри с нашите цивилизовани знания, но нашите знания се простират само дотук, до западния бряг на тази древна река! Кой знае какви сенки, земни и неземни, се спотайват отвъд неясния кръг мъдрост, осветен от нашите знания? Кой знае какви богове почитат под сенките на онази езическа гора или какви дяволи изпълзяват от черната тиня на блатата? Кой може да е сигурен, че всички обитатели на тази черна страна са човешки същества? Зогар Саг — един мъдрец от източните градове, би се подиграл на примитивното магьосничество, би го възприел като маскарад на факир. Но той подлуди и уби петима души по начин, който никой човек не може да обясни. Чудя се дали той самият е човек.
— Ако мога да се приближа на един хвърлей с брадва до него, ще разреша въпроса — отсече Конан, почерпи се с виното на губернатора и бутна една чаша към Балтус, който я взе колебливо и погледна неуверено към Валаний.