Вдигна глава, очите му светеха като огнени топки, и изръмжа високо. В този момент Конан метна брадвата.
Цялата сила на ръката и на рамото му бяха вложени в удара и брадвата прелетя като сребърна нишка под бледата луна. Леопардът се претърколи на земята в предсмъртни гърчове. Дръжката на брадвата сгърчеше от главата му. Острието бе разполовило тесния череп.
Конан излезе от храстите, издърпа оръжието си и повлече мъртвото тяло сред дърветата, скривайки го от случайни погледи.
— Сега да тръгваме, бързо! — изсумтя той и хукна на юг, далеч от пътеката. — След тази котка идват воините. Веднага щом са дошли на себе си, Зогар е пуснал леопарда по петите ни. Пиктите са го последвали, но са изостанали. Той е надушил следите ни и се е спуснал след нас като светкавица. Те не могат да го настигнат, но вече имат представа накъде сме тръгнали. Следват го и се ослушват да чуят рева му. Е, няма да го чуят, но ще видят кръвта по пътеката и ще открият тялото в гъсталака. И оттам ще ни хванат следата, ако могат. Стъпвай внимателно.
Без усилие той избягваше сплетените шипки и ниско увисналите клони, плъзгаше се между дърветата, без да докосва стъблата, и винаги стъпваше там, където не би оставил доказателство за преминаването си; за Балтус това беше почти недостижимо.
Нищо не се чуваше зад тях. Бяха изминали повече от миля, когато Балтус попита;
— Нима Зогар Саг хваща малки леопардчета и ги обучава да убиват?
Конан поклати глава.
— Този леопард го беше извикал от гората.
— Но — настоя другият, — ако може да заповядва на зверовете, защо не ги вдигне всичките на крак и не ги пусне по петите ни? Гората е пълна с леопарди, защо изпрати само един?
За миг Конан не отговори, после сдържано обясни:
— Той не може да командва всички животни. Само онези, които помнят Джебал Саг.
— Джебал Саг? — колебливо повтори древното име Балтус. Не беше го чувал повече от три-четири пъти в живота си.
— Едно време всички живи същества му се покланяли. Това било много отдавна, когато зверовете и хората говорели на един и същи език. Хората обаче го забравили; повечето зверове — също. Малцината, които помнят Джебал Саг, и зверовете, които го помнят, са братя и говорят на един и същ език.
Балтус не отговори. Вързан на пиктийски стълб, бе видял как нощната джунгла предава зъбатите си ужаси при повика на шамана.
— Цивилизованите хора се смеят на всичко това — продължи Конан. — Но никой не може да ми каже как Зогар Саг вика питони, тигри и леопарди от пустошта и ги кара да изпълняват заповедите му. Такива са те, цивилизованите хора. Когато не могат да обяснят нещо с недопечената си наука, просто отказват да повярват в него.
Хората от Тауран обаче бяха по-близко до примитивното от всички други аквилонци; все още вярваха в суеверия, чиито източници се губеха в античността. А тази нощ Балтус видя неща, от които още го побиваха тръпки.
— Чувал съм, че някъде тук има древна горичка, свещена за Джебал Саг — каза Конан. — Не знам. Не съм я виждал. Но в тази страна има повече зверове, които помнят, отколкото навсякъде другаде.
— Значи и други ще ни последват?
— Те вече ни следват. Зогар никога няма да пусне само един звяр по петите ни.
— Тогава какво ще правим? — стреснато попита Балтус, стисна брадвата си и погледна към зловещите арки над главата си. Във всеки момент очакваше разкъсващи зъби и бивници да изскочат от сенките.
— Чакай!
Конан клекна, извади ножа си и започна да чертае някакъв странен символ върху пръстта. Балтус се наведе, погледна го и усети как го побиват тръпки, но не разбра причината. Не вееше вятър, но листата над тях прошумоляха и през клоните се понесе странно, призрачно стенание. Конан погледна нагоре, после се изправи и мрачно се взря в символа, който беше нарисувал.
— Какво е това? — прошепна Балтус. Изглеждаше архаично и не му говореше нищо. Предположи, че невежеството му по отношение на изкуството е причината да не може да разпознае в символа един от обичайните знаци на някоя могъща култура.