Преди Балтус да разбере, че са приближили пътя, водещ на изток, те излязоха на него.
— Сега тичай! — изръмжа Конан.
Балтус стисна зъби. До Велитриум бяха деветнадесет мили, а до Потока на скалповете, зад който започваха селищата — поне пет. На аквилонеца му се струваше, че се бият и тичат от векове. Но нервната възбуда, разпалила кръвта му, го подтикваше към свръхчовешки усилия.
Изкормвача тичаше пред тях, душеше земята и първият звук, който чуха, дойде от него.
— Пикти пред нас! — изсъска Конан, коленичи и огледа земята под светлината на звездите. Поклати глава объркано. — Не мога да кажа колко са. Вероятно са малка група. Не са дочакали превземането на форта. Тръгнали са напред да изколят заселниците в леглата им! Хайде!
След малко видяха пред себе си проблясък сред дърветата и чуха диво и жестоко пеене. Там пътеката извиваше, те я изоставиха и се прокраднаха през гъсталака. Няколко мига по-късно станаха свидетели на ужасна гледка. На пътя бе съборена волска кола с оскъдна покъщнина, която гореше. Воловете лежаха с прерязани гърла. На пътя се бяха прострели мъж и жена, голи и обезобразени. Петима пикти танцуваха около тях с подигравателни скокове и поклони и размахваха кървави брадви. Един от тях развяваше окървавената рокля на жената.
Горещи вълни обляха Балтус при тази гледка. Вдигна лъка си и се прицели в една танцуваща фигура, черна на фона на огъня. Опъна тетивата и я пусна. Мъжът подскочи конвулсивно и падна мъртъв със стрела в сърцето. После двамата бели мъже и кучето се хвърлиха върху слисаните диваци. Конан бе въодушевен само от бойния си дух и от една стара, стара расова вражда, но Балтус гореше от справедлив гняв.
Посрещна първия пикт със свиреп замах и разполови боядисания му череп, после прескочи падналото тяло и се счепка с другите. Но Конан вече бе убил един от двамата, които си беше подбрал, и скокът на аквилонеца закъсня със секунда. Воинът се строполи с меч в гърдите точно когато Балтус вдигна брадвата си. Балтус се обърна към последния пикт и видя как Изкормвача се надига от жертвата си. От огромните му челюсти капеше кръв.
Балтус отново погледна надолу, към жалките фигури край горящата каруца. И двамата бяха млади, жената беше почти дете. По някаква прищявка на съдбата пиктите не бяха обезобразили лицето й и даже в агонията на ужасната смърт тя беше красива. Но крехкото й младо тяло бе нарязано ужасно — очите на Балтус се премрежиха и той задъхано преглътна. Искаше му се да падне на земята, да плаче и да дере пръстта от гняв.
— Млада двойка, току-що тръгнала от родния си град — отбеляза Конан, докато изтриваше меча си. — Пиктите са ги пресрещнали на път за форта. Може би момчето е искало да се запише в армията или да си вземе земя край реката. Ето какво ще сполети всеки мъж, жена и дете от тази страна на Гръмотевичната река, ако не ги отведем бързо във Велитриум.
Коленете на Балтус трепереха, докато следваше другаря си. Но в дългата крачка на кимериеца нямаше и помен от слабост. Имаше кръвно родство между него и грамадния, мършав звяр, който се носеше отстрани. Изкормвача вече не душеше пътя. Пред тях беше чисто. Крясъкът откъм реката се чуваше едва-едва, но Балтус знаеше, че фортът все още се държи.
Конан изведнъж спря и изруга. Показа на Балтус пътека, водеща на север от пътя. Беше стара пътека, обраснала с трева, но тази трева бе утъпкана съвсем наскоро. Балтус осъзна това повече с чувство, отколкото с трениран поглед, а Конан сякаш виждаше като котка в тъмното. Кимериецът му показа къде следите от широка каруца са се отклонили от главния път и са нагазили дълбоко в горската пръст.
— Заселниците са отишли до солниците — изсумтя той. — Те са в края на блатата, на около десет мили оттук. По дяволите! Ще им отсекат пътя и ще ги изколят до един! Слушай какво! Единият от нас може да предупреди хората по пътя. Тръгвай напред, събуди ги и ги подкарай към Велитриум. Аз ще ида да взема мъжете от солниците. Те са се разположили на лагер там. Няма да се връщаме на пътя, ще вървим направо през гората.
Без повече обяснения Конан се обърна и хукна по мрачната пътека, а Балтус, след като го гледа няколко секунди, тръгна по пътя. Кучето остана с него и се носеше плавно по петите му. Когато Балтус измина петдесетина метра, чу животинско ръмжене. Обърна се, огледа пътеката, откъдето бе пристигнал, и сепнато зърна призрачна, светеща фигура да изчезва в гората след Конан. Изкормвача изръмжа, козината му се изправи, а очите му блеснаха със зелен огън. Балтус си спомни зловещото същество, откраднало главата на търговеца Тиберий недалеч от това място, и се поколеба. Но гигантският Кимериец често бе демонстрирал умението си да се грижи за себе си и Балтус почувства, че задължението му е към безпомощните заселници, заспали на пътя на кървавия ураган. Ужасът от страховития призрак бе преодолян от спомена за онези осакатени, обезобразени тела край пламналата волска кола.