Той хукна по пътя, прекоси Потока на скалповете и зърна първата заселническа колиба — дълга, ниска сграда от насечени дънери. След миг вече биеше по вратата. Сънлив глас го попита какво иска.
— Ставайте! Пиктите преминаха реката!
Силен писък отговори на думите му, после вратата се отвори и от там се появи жена с оскъдно облекло. Косата й се стелеше в безпорядък върху голите й рамене; държеше свещ в едната си ръка и брадва в другата. Лицето й беше бяло като платно, очите й — изцъклени от ужас.
— Влез! — помоли го тя. — Ще защитаваме колибата.
— Не. Трябва да тръгваме за Велитриум. Фортът не може да ги спре. Вече може да е паднал. Не се обличай. Вземай децата и тръгвай!
— Но мъжът ми отиде с другите за сол! — простена тя, чупейки ръце. Зад нея надзъртаха три рошави хлапета и премигваха объркано.
— Конан тръгна след тях. Ще ги доведе живи и здрави. Трябва да побързаме и да предупредим другите колиби по пътя.
По лицето й се изписа облекчение.
— Митра, благодаря ти! — извика жената. — Ако някой смъртен може да ги спаси, то това е кимериецът!
Като вихрушка тя сграбчи най-малкото дете и подкара другите през вратата пред себе си. Балтус взе свещта и я стъпка с крак. Ослуша се за миг. От тъмния път не се чуваше нищо.
— Имаш ли кон?
— В конюшнята — изпъшка тя. — О, побързай!
Тя издърпа резето с трепереща ръка и тогава той я отблъсна настрани, изведе коня и хвърли децата на гърба му. Каза им да се държат за гривата и едно о друго. Те го погледнаха сериозно и не заплакаха. Жената хвана юздите и тръгна по пътя. Тя още стискаше брадвата и младежът знаеше, че ако се наложи, ще се бие с отчаяната смелост на пантера.
Той изостана и се ослуша. Почувства се угнетен от предчувствието, че фортът вече е паднал, че мургавите орди вече са се юрнали по пътя за Велитриум, опиянени от клането и жадни за още кръв. Щяха да пристигнат със скоростта на изгладнели вълци.
После зърна пред себе си друга колиба. Жената понечи да предупреди обитателите й, но Балтус я спря. Изтича до вратата и почука. Отговори му женски глас. Той повтори предупреждението си и от колибата бързо изхвърчаха обитателите й — стара жена, две млади жени и четири деца. Също като съпруга на първата, и техните мъже бяха заминали за сол, без да подозират за опасността. Едната млада жена изглеждаше зашеметена, а другата бе близо до истеричен припадък. Но старата, строг ветеран от границата, ги успокои с дрезгав глас. Тя хладнокръвно помогна на Балтус да изведе двата коня, вързани в една кошара зад колибата, и да покачи децата върху тях. Балтус настоя и тя да се качи с тях, но старицата поклати глава и накара една от по-младите да се качи на коня.
Тя е бременна — изсумтя старицата. — Аз мога да ходя, а и да се бия, ако се наложи.
На тръгване едната млада жена каза:
— Някаква млада двойка мина по пътя към здрачаване. Посъветвахме ги да прекарат нощта в нашата колиба, но те нямаха търпение да стигна до форта още тази вечер. Дали… дали…
— Срещнали са пиктите — сдържано отговори Балтус и жената изхълца от ужас.
Колибата се скри от погледите им, когато на известно разстояние зад тях се чу пронизителен рев.
— Вълк! — възкликна една от спътничките му.
Боядисан вълк с брадва в ръката — промърмори Балтус. — Вървете! Вдигнете другите заселници по пътя и ги вземете със себе си. Аз ще разузная назад.
Без да обели и дума, старата жена подкара хората си пред себе си. Те се изгубиха в мрака, а Балтус видя бледите лица на децата, обърнати към него. Спомни си за своите роднини в Тауран и за миг го обхвана шеметна носталгия. С тази минутна слабост той изпъшка и легна на пътя; мускулестата му ръка напипа здравия врат на Изкормвача и той усети влажния език на кучето върху лицето си.
Вдигна глава и се усмихна с болезнено усилие.
— Хайде, момче — промърмори той и стана. — Имаме работа.