— Ще види — напевно отвърна гласът от пламъка. — Ще видиш и ще отнесеш знанието си в Черната земя.
Пламъците подскочиха и потънаха, намаляха и съвсем избледняха. Лицето започна да добива формата на сянка. Най-напред Конан помисли, че това е самият Зогар Саг, обвит в зелен огън. Но лицето се издигаше по-високо от неговото и в него се четеше нещо демонично — Конан бе забелязал най-различни аномалии в чертите на Зогар Саг — кривогледство, изострени уши, тънки, вълчи устни. Тези странности бяха преувеличени у съществото, което се въртеше пред него. Очите бяха червени като въглени от жив огън.
Видя и повече детайли — ръце, слабо тяло, покрито със змийски люспи, но все пак с човешки форми от кръста нагоре; отдолу — дълги крака като на жерав, завършващи със скосени, трипръсти ходила като на някоя огромна птица. Около чудовищните крака трепна син огън и угасна. Видя му се като блестяща мъгла.
После изведнъж чудовището се извиси над него. Дългата ръка на демона, която той забеляза за пръв път, бе въоръжена със закривени нокти, подобни на сърпове. Ръката се извъртя нависоко и се стрелна надолу към врата му. С жесток вик той се хвърли настрани, мятайки брадвата си. Дяволът я избегна с невероятно бързо движение на дребната си глава и отново се извиси над него със съскащия вихър на подскачащите си пера.
Конан не се страхуваше. Той знаеше, че всяко същество, облечено в жива плът, може да бъде убито с материално оръжие, колкото и страховито да е това същество.
Една летяща ръка с остри нокти събори шлема от главата му. Още малко, и щеше да го обезглави. Но през цялото му тяло премина свирепа радост, когато диво насоченият му меч потъна дълбоко в хълбока на чудовището. Конан отскочи назад, избегна страховития удар и едновременно с това измъкна меча си. Ноктите закачиха гърдите му, разкъсвайки брънките на ризницата като тънък плат. Но втората атака на кимериеца беше като на изгладнял вълк. Той се озова между шибащите ръце и заби меча си дълбоко в корема на чудовището… докато ръцете му се сключваха около него и ноктите разкъсваха ризницата на гърба, търсейки някой жизненоважен орган. Конан подскочи, зашеметен от синия, мразовит като лед пламък… После се дръпна от отслабващите ръце и мечът му просвистя във въздуха със страшна сила.
Демонът залитна и се просна настрани. Главата му висеше само на късче плът. Огньовете, които го забулваха, подскочиха нагоре, сега червени като рукнала кръв, и скриха фигурата. Замириса на изгоряла плът. Конан изтърси кръвта и потта от челото си, завъртя се и хукна, залитайки през гората. По краката му се стичаше кръв. На изток видя блед отблясък от пламъци, който сигурно идваше от подпалена колиба. По пътя зад него се надигна далечен вой, който го подтикна да ускори ход.
8. Никога вече Канаджохара
Свирепа битка се изви на Гръмотевичната река. Жестока бе битката пред стените на Велитриум и много заселнически колиби се превърнаха в пепел преди дивашката орда да бъде изтикана назад.
Странна тишина последва бурята. Хората се събираха и си говореха с дрезгави гласове. Мъже с кървави бинтове мълчаливо пиеха бирата си в механите край речния бряг.
Там, при Конан, който мрачно отпиваше големи глътки от грамадна чаша вино, дойде мършав горянин с бинтована глава и превързана ръка. Той беше единственият оцелял от форт Тускелан.
— Ходи ли с войниците да видиш развалините на форта?
Конан кимна.
— Аз не намерих сили да го направя — промърмори другият. — Нямаше ли битка?
— Пиктите се прехвърлиха обратно отвъд Черната река. Сигурно нещо им е сломило куража, макар че само дяволът, който ги е създал, знае какво е то.
Горянинът погледна превързаната си ръка и въздъхна.
— Казват, че нямало тела.
Конан мрачно поклати глава.
— Пепелища. Пиктите ги струпали на камара във форта и ги подпалили, преди да прекосят реката. Подпалили своите мъртви и хората на Ватаний.
— Валаний беше убит най-накрая — в ръкопашния бой, когато те счупиха преградите. Опитаха се да го хванат жив, но той ги принуди да го убият. Нас ни заловиха — десет пленника. Бяхме толкова омаломощени от битката, че вече не можехме да се бием. На различни места изклаха деветимата. А когато Зогар Саг умря, аз извадих късмет да се освободя.
— Зогар Саг е мъртъв? — възкликна Конан.
— Да. Видях го как умира. Заради това пиктите не се биха толкова жестоко за Велитриум, както пред форта. Беше много странно. Не бе получил никакви рани в схватките. Приближи към мен, виейки като вълк. После залитна и изтърва брадвата си. Започна да се върти в кръг и да крещи. Никога преди това не съм чувал човек или звяр да крещи така. Падна между мен и огъня, който бяха наклали, за да ме опекат. Започна да хърхори, от устата му излезе пяна и изведнъж се вкочани. Пиктите се развикаха, че е мъртъв. И в цялата тази бъркотия аз успях да се измъкна от ремъците и да избягам в гората.