Конан издаде гърлен звук на отвращение. Мечът беше просто меч и нищо повече. Стоманата нямаше никаква вина. И все пак той не желаеше да го задържи. Да го вземе — да, един меч е нещо прекалено ценно, за да бъде изоставен — това оръжие би донесло няколко сребърника в твърде олекналата му кесия.
— Да не би да искаш да го задържиш? — гласът на Хордо звучеше учудено. — Острието е осквернено. С кръвта на жени и деца — той плю и направи знака, с който се отпъждаше злото.
— Не е толкова осквернено, че да не мога да го продам — отвърна Конан. Импулсивно отметна от раменете си украсената с кожи наметка и я обви около меча. Старинната направа го правеше лесно разпознаваем. Не би било разумно да го носи открито толкова скоро след смъртта, която бе причинил в Белверус.
— Толкова ли си зле с парите, човече? Да ти дам няколко сребърни монети. Ще ти потрябват.
— Имам достатъчно — Конан претегли наум кесията си. Четири дни, ако отседне в странноприемница. Две седмици, ако спи в конюшни. — Толкова ли си богат, че раздаваш сребро? Отново ли се върна към разбойническия занаят, или си се заловил пак с контрабанда?
— Ш-ш-т! — Хордо пристъпи по-близо, като мяташе погледи наоколо с единственото си око, за да разбере дали някой не е дочул думите му. — За контрабанда се говори тихо — поясни той с глас, предназначен само за ушите на Конан. — Наказанието сега е бавно набиване на кол, а короната е отпуснала награда за предаване на сведения — тлъста сума, която ще изкуши дори собствената ти баба.
— Тогава защо си се забъркал?
— Аз не казах, че… — едноокият вдигна загрубелите си ръце. — Топките на Хануман! Да, аз съм в тази игра. Да не си глух или сляп, та да не знаеш какви са цените в този град? Митата са по-високи от самите цени. Контрабандистът може да натрупа състояние. Ако оцелее, разбира се.
— Може би имаш нужда от партньор? — подсказа му Конан.
Хордо се поколеба.
— Не е същото както в Султаналур. Всяка бъчва вино и парче коприна, които се измъкнат от кралската митница, се вкарват в страната от една-единствена банда.
— За цяла Немедия? — попита Конан невярващо.
— Да. Така е вече, доколкото знам от две години. А аз съм тук само от година. Те са по-стиснати от юмрука на скъперник. Следят кой да бъде допуснат в играта и не позволяват на никого да знае много неща. Аз получавам заповеди от човек, който получава своите от някой си, когото аз не съм виждал. Той пък по всяка вероятност получава заповед от някой друг — едноокият поклати тежката си глава.
— Ще опитам, но нищо не ти обещавам.
— Не е възможно да са чак толкова непроницаеми — настоя Конан. — Не и след като ти си един от тях, а си живял в града само година.
Хордо се засмя и разтърка широкия си нос със сплескания си, едър показалец.
— Аз съм специален случай. Бях в Кот, в една кръчма на Коршемиш, защото бях дочул слух… е, отклоних се от главното. Както и да е, един човек — Хасан, той работи за бандата в Кот, ме чул да разпитвам за Карела. Бил слушал по-рано да се говори за Червения Ястреб и безкрайно се възхищавал от нея. Щом разбра, че аз съм неин човек, ми предложи работа тук, в Белверус. Дотам бях изпаднал, че щях да варя чорба от собствения си колан. Ето защо приех предложението. Ако Хасан беше тук, щях да те уредя докато щракнеш с пръсти, ала той е в Кот.
— Странно — размисли Конан. — Защо не те е задържал в Кот, щом толкова се възхищава от Червения Ястреб. Е, няма значение. Направи каквото можеш. Все пак ще разчитам.
— Ще опитам — обеща Хордо, взря се през полуотворения си клепач към слънцето, отдавна превалило зенита и тромаво се раздвижи. — Слушай, имам малко работа. Бандата, нали разбираш. Щях да те поканя да разменим по някоя и друга небивалица, ала те не гледат с добро око на непознати.
— Имам много време.
— Сигурно. Ще се видим. Чакам те във вертепа „Заклания вол“, на Улицата на Скърбите, точно над Хелгейт. Нека пясъчният часовник се обърне един-два пъти след залез-слънце — той се засмя и потупа Конан по рамото. — Ще си пробием път с пиене от единия до другия край на града.
— И от мазетата до покривите — съгласи се Конан.
Едноокият си тръгна. Конан реши да се разходи и стана, стиснал увития в пелерината меч под мишница, ала веднага закова на място. Богато украсена носилка с алени завеси, чиято рамка и пръти за повдигане проблясваха в черно и златисто, стоеше малко по-нагоре на улицата. Тълпата, дори главорезите почтително се отдръпваха, за да й сторят път. Вниманието му прикова не самата носилка — той бе виждал много такива по улицата: в тях седяха дебели търговци и лъскави благородници — ала тъкмо когато се обръщаше, завесата се затвори с рязко люшване, оставяйки го с неясното впечатление за някаква жена, така обвита в сиви воали, че нищо освен очите й не можеше да се различи. Ала той би могъл да се закълне, въпреки цялата краткост на този миг, че нейните очи гледаха тъкмо него. Не, не гледаха. Изгаряха го със свирепостта си.