Дори и въздухът мирише на плесен, помисли си Конан и забърза след нея.
— Както ти разправях — пак подхвана Хордо, докато крачеше край кимериеца, — тя нахълта във „Фестис“, готова да поеме командването. Не пожела да ми каже къде е била, нито откъде е узнала за мене. Заплаши да остави белег и върху другата ми буза, ако не спра да задавам въпроси.
Единственото му око очаквателно се обърна към Конан, ала силният младеж наблюдаваше Карела и се чудеше какво ли е наумила този път. Защо беше дошла да го спаси?
— И? — попита разсеяно той, когато осъзна, че Хордо е престанал да говори.
Едноокият кисело изсумтя.
— Никой не ми каза нищо повече. С Червения Ястреб имаше още една жена. Помниш ли лейди Джелана? Тя беше, но не така надменна като друг път. Беше омацана и измършавяла, със синини по лицето и ръцете, и бе доведена до сълзи от ужас. „Няма да спре, докато не ме прекърши“ — все повтаряше тя, а пък Карела се опитваше да я успокои и ни гледаше така, сякаш ние сме направили всичките поразии на тази Джелана.
— Кром — измърмори Конан. — Защо ми разказваш всички тези неща? Какво общо с работата ни има Джелана?
— Ами тя казала на Карела как да намери този проход. Лейди Джелана е пораснала в палата, изглежда си е играла на криеница и други такива игри, дето децата обичат. Понякога си играли в старите части на двореца и тя открила три-четири тайни прохода. Сама се измъкнала от палата през един от тях. Дамата отчаяно искаше да изчезне от града, кимериецо, и аз заповядах на двама мъже да я придружат до селското й имение. Най-малкото, което можех да направя за нея, след като тя ни показа как да стигнем до тебе. Истината ти казвам, мислех, че ако те видя още веднъж, ще бъде, когато и двамата сме се преселили в отвъдното.
— Това с нищо не обяснява защо тя е решила да ми помогне — настоя Конан и като вдигна глава към Карола, показа кого има предвид под „тя“.
Едва бе произнесъл думите и жената с кестенявата коса се нахвърли върху него:
— Вълците бяха прекалено добри към теб, огромен кимерийски изрод такъв. Ако трябва да бъдеш разкъсан на парчета, аз ще го сторя със собствените си ръце. Искам да чуя как молиш да ти простя, варварски кучи сине. Аз първа ще ти отмъстя, преди онзи глупак Гариан.
Конан я погледна спокойно, с лека усмивка.
— Да не би да загуби пътя, та спря, Карела? Ако желаеш, аз ще поема водачеството.
Тя с ръмжене дръпна факлата си, сякаш се готвеше да го удари.
— Ето го! — изкрещя Хордо и посочи към късо стълбище, едва видимо в слабата светлина. То се изкачваше до тавана и там прекъсваше. Всяка дума на едноокия излъчваше облекчение. — Хайде, кимериецо — продължи той, като бързо избута Конан край жената с гневно бляскащите очи. — Ще имаме неприятности да върнем тоя камък на мястото му, в случай че някой погледне от другата страна, ала ти и аз ще го вдигнем като едното нищо. — Той добави с кръвожаден шепот: — Внимавай какво приказваш, човече. Тя се държи като опърлена котка, откакто Махон и другите глупаци й казаха, че не са чували на Червения Ястреб.
Конан съзри как свирепо се бе навъсила Карела и успя да обърне смеха си в кашлица.
— Другата страна? — недоумяваше той. — Къде е тя? Ако има някой оттатък, дали ще започнат да се бият срещу нас?
— Не съществува никаква вероятност — изсмя се Хордо. — Хайде сега, дай си рамото и бутай!
Стълбите бяха прекъснати от огромна каменна плоча. Хордо подтикваше Конан да се наеме именно с нея. Когато кимериецът подложи рамене, плочата се размърда и с помощта на Хордо я отблъсна встрани, после предпазливо се покатери нагоре. Тежка миризма на тамян изпълваше въздуха. Когато останалите го последваха с факли, Конан видя, че се намира в стая без прозорци, пълна с бурета и делви.
Някои бяха счупени и се виждаше, че съдържат тамян.
— Храм? — невярващо попита кимериецът. — Проходът довежда до мазето на някой храм?
Хордо се засмя и кимна. След като даде знак с ръка за тишина, едноокият се изкачи по дървена стълба, привързана към стената, и внимателно повдигна някакъв капак на тавана.
Главата му се шмугна през отвора за кратък оглед, той махна към останалите да го последват, а самият бързо се изкатери нагоре.
Конан веднага тръгна след него. Изведнъж се намери сред мъждивата светлина на сребърни лампи, между огромен правоъгълен блок от мрамор и издигната до шеметна височина, потънала в сянка статуя. Разтреперан, той си помисли, че стои между каменния олтар и идола на Еребус — място, където никой, под страх от смъртно наказание, не бе допускан да пристъпи, с изключение на благословените от самия идол жреци. Ала какво можеше да му стори още една смъртна присъда?