Гариан кимна с глава.
— Тогава знайте, че е извършен заговор срещу Трона на Дракона и негови извършители са лорд Албанус и Вегенций.
Пазачите трепнаха и Конан протегна ръка към меча си, ала те просто се взряха в краля с ококорени очи.
— Какво трябва да правим? — попита накрая един от тях.
— Вземете с вас всички, които са в мостовата кула — заповяда Гариан. — Оставете само двама да смъкват подвижната решетка на крепостната врата и да охраняват входа. Вие идете в казармите. Събудете всички там. Нека вашият вик бъде: — „Смърт на Албанус и Вегенций!“. Всеки, който се откаже от този боен вик, е враг на Трона на Дракона, дори да е облякъл златна наметка!
— Смърт на Албанус и Вегенций! — изкрещя един от пазачите и другият веднага повтори същото.
Гариан се отпусна, когато изчезнаха в мостовата кула.
— Не мислех, че ще бъде толкова лесно — обърна се той към Конан.
— Няма да бъде — увери го Конан.
— Все още мисля, че трябваше да им кажа за самозванеца, кимериецо.
Конан поклати глава.
— Това само ще ги обърка. Ако щастието е на наша страна, ще разберат истината, когато той вече е мъртъв. — За Конан не бе от значение кога и как истината щеше да излезе наяве, при положение че наоколо цареше достатъчно объркване, за да постигне целта си. Хвърли поглед към вратата на мостовата кула. Какво задържаше пазачите вътре?
Изведнъж от малката каменна къщичка на стражите до тях долетя вик, който рязко замлъкна. Един от онези, които ги бяха посрещнали пред подвижния мост, излезе с окървавена сабя в ръка.
— Един от войниците не се съгласи да повтори бойния вик — съобщи той.
Мъжете на пост, излязоха един след друг с оръжие в ръце. Всеки спираше пред краля и извикваше: — Смърт на Албанус и Вегенций! — после хукваше към двореца.
— Нали виждаш — Гариан отново се обърна към Конан. — Ще бъде лесно.
Когато зад гърба им подвижната решетка се спусна върху вратата на крепостта, от казармите на Златните Леопарди се разнесоха викове и звън на саби. Някои искаше да обяви тревога с удари на гонг, ала острият, металически ек внезапно прекъсна. Сигурно човекът, който удряше гонга, бе намерил вече смъртта си. Звуците на ожесточена битка се разнесоха навсякъде.
— Искам да намеря Албанус — обяви Гариан. — И Вегенций.
Конан само кимна. Той също търсеше Албанус. Щеше да се заеме с Вегенций само ако случайно се натъкнеше на него. Спусна се бързо напред, а хората от неговия отряд го последваха в мощен боен строй. Бе решил да започне с Тронната зала.
Изведнъж четиридесет войника в златни наметала се показаха пред него.
— Да живее Гариан! — извика Конан, без да забавя ход. — Смърт на Албанус и Вегенций!
— Убийте ги! — долетя отговорът. — Да живее Вегенций!
Двете групи се нахвърлиха с див рев една срещу друга, въздухът наоколо засвистя от остриетата на мечовете.
Конан раздра гърлото на първия изпречил се пред очите му, без дори да кръстоса сабята си с неговата, след това заприлича на машина. Оръжието му се издигаше, падаше и отново атакуваше, по-кърваво от преди. Единствената посока, която го интересуваше, беше напред. Пробиваше си път и нанасяше страшни разсичащи удари, като селянин със сърп сред житна нива — замахваше и пристъпяше напред, оставяйки след себе си кървавите снопи на поносените противникови тела.
Накрая се изтръгна от ръкопашния бой. Не спря да погледне как неговите хора се справят с враговете, убегнали от острието на оръжието му. Численото превъзходство беше на страната на неговия отряд. Той трябваше да намери Ариани. Малко го беше грижа за Гариан.
Затича направо към Тронната Зала. Според обичая на кралския двор пазачите трябваше да стоят пред огромната врата, ала сега ги нямаше. Вероятно бяха увлечени в схватките, шумът от които отекваше във всеки коридор. Конан отвори без ничия помощ тежката порта — обикновено трима души я отместваха с голямо усилие.
Огромната зала с величествените колони бе празна. Тронът на Дракона я закриляше с пламтящия си, изпълнен със злост поглед.
„В стаите на краля, бързо!“ — помисли си Конан. Връхлетя напред и всеки изпречил се на пътя му, намираше смъртта си. Вече не бе необходимо да предизвиква на глас противниците си. Всеки, който носеше златна наметка и не бягаше, му беше враг. Ала малцина избираха за изход бягството и той се разправяше с тях, като съжаляваше единствено, че го бавят толкова много. Ариани! Те му пречеха да намери Ариани.