Карела вилнееше из двореца като пантера. Сега остана сама. След първата схватка потърси сред мъртвите тела Конан, без да е сигурна дали всъщност иска да го открие при тях, или не. Не й остана много време за това занимание, защото се появиха войници, верни на Вегенций, и последвалият бой помете в различни посоки всички, които стояха на крака. Беше зърнала как Гариан поваля противници около себе си, и Хордо, който отчаяно се стремеше да си пробие път към нея сред плетеницата от стенещи, връхлитащи едно срещу друго тела. Едноокият бе истинско въплъщение на смъртта и все пак тя бе доволна, че той не бе успял да я последва. Нейната вярна хрътка не би одобрила онова, което Карела смяташе да извърши.
Ненадейно пред нея се изправи мъж. На челото му имаше рана и по женственото му лице се стичаше струйка кръв. Мечът в ръцете му също бе окървавен и от начина, по който се придвижваше напред, личеше, че умее да борави с хладното оръжие.
— Женичка с меч! — изсмя се той. — По-добре го хвърли и бягай, иначе ще си помисля, че възнамеряваш да го използваш.
Тя го позна.
— Ти бягай, Деметрио. Нямам никакво желание да цапам оръжието си с твоята кръв. — Тя не бе имала дрязги с него, ала той стоеше между нея и мястото, където желаеше да отиде.
Смехът му се превърна в ръмжене.
— Кучко! — замахна той, очаквайки лесно да я убие.
Жената с лекота пресече прекалено самоуверената му атака и нанасяйки контраудар, разсече гърдите му. Деметрио се олюля и отстъпи назад. Тя го последва, без да му позволява да подхване нова атака. Оръжията им засвяткаха в сложна сребърна плетеница из въздуха, като звънтяха без прекъсване. Той беше добър, призна жената, ала тя бе по-добра от него. Благородникът издъхна с израз на недоверчив ужас, сякаш не можеше да повярва, че е дошла смъртта.
Карела прескочи тялото му и продължи, докато стигна до стаята, която търсеше. Натисна вратата с острието на оръжието си и внимателно я отвори.
В синя кадифена дреха на благородна дама Сулария се обърна към нея и се намръщи.
— Коя си? — попита тя. — Наложница на някой лорд? Още ли не са те научили да не влизаш в стаята ми без разрешение? Е добре, щом си тука, кажи ми как се развиват боевете — погледът й спря върху окървавеното оръжие в ръката на Карела и тя ахна.
— Ти изпрати една от приятелките ми в най-отвратителното място от Деветте Ада на Зундру — тихо процеди Карела и с бавни крачки настъпи в стаята. Русокосата полека се отдръпна пред нея.
— Коя си? Не познавам никоя, която може да ти бъде приятелка. Напусни стаята ми веднага или ще заповядам да те нашибат с камшик!
Карела мрачно се изсмя.
— Джелана също не искаше да познава такива като тебе, ала ти се натрапи в живота й. Колкото до мен, не очаквам, че ще познаеш в мое лице лейди Тиана без нейните воали.
— Ти си луда! — гласът на Сулария трепереше. Гърбът й почти докосна стената.
Карела хвърли меча си и продължи да настъпва.
— Не се нуждая от меч, за да се справя с тебе — каза тя. — Оръжието е нужно, когато се биеш с равен.
Сулария извади изпод роклята си кама. Острието беше широко колкото мъжки пръст и почти два пъти по-дълго.
— Глупачка! — изсмя се тя. — Ако наистина си Тиана, сега ще имаш хубава причина да носиш воалите си. — И замахна към очите на Карела.
Жената с кестеняви коси направи едно-единствено движение с ръка, която литна и се затвори в юмрук над другата женска ръка, стискаща камата. Сините очи на Сулария невярващо се разшириха — нейният удар бе спрян с хватка, добила твърдостта на стомана в дългите часове на упражнения с меча. Карела вплете другата си ръка в русите коси на съперницата си и я принуди да срещне твърдия й, смарагдовозелен поглед. После бавно завъртя стиснатата си в юмрук ръка, докато и камата, и ръката на противницата й смениха посоката. Сега острието на оръжието бе насочено към тялото на русокосата.
— Въпреки всичко — прошепна жената с кестеняви коси, — можеше да останеш жива, ако бе държала мръсните си ръце далеч от него! — с всичка сила тя заби камата в сърцето на Сулария.
Като остави мъртвата жена да падне на пода, Карела прибра меча си и с презрение изтри острието на камата от някаква покривка, окачена върху стената. Оставаше й да се разправи с кимериеца.
Излезе от стаята с чувството, че й се вие свят от хилядите мисли какво би направила с него, ако го намери. Почти бе готова да го остави да живее, но Сулария като в потоп й припомни хилядите унижения, които бе преживяла заради Конан. А това, че легна с такава като Сулария, бе най-унизителното от всичко, макар че когато се замисли върху странното си хрумване, умът й не даде отговор на въпросите, които я мъчеха.