Конан рискува и хвърли поглед към лорда с ястребовото лице. Нещо необяснимо добиваше очертания над главата на Албанус — мрак, някакво странно сгъстяване на въздуха. Камъните под краката на кимериеца се разтресоха и му се стори, че дочува гръмотевица.
Ала нямаше време за повече от един поглед, защото съществото хвана единия крак на тежката лампа и я запрати в изпълнената с огнени езици вълча яма, както човек хвърля в огъня треска за подпалка. Земята започна да се тресе непрекъснато, а всеки момент трусовете ставаха по-силни. С крайчеца на окото си Конан зърна как тъмната безформена маса над главата на Албанус започна бавно да се издига нагоре в свода, като ставаше по-плътна и по-твърда. Монотонните напеви на благородника звучаха все по-високо и по-настоятелно. Съществото настъпи срещу Конан.
— Бягай, Ариани — изкрещя кимериецът и се опита да възвърне равновесието си върху пода, който бе започнал да се повдига. Никой човек не можеше да избяга от собствената си смърт. — Бягай!
Тя въобще не помръдна, но двойникът продължи да настъпва равномерно, вдигнал меч за фаталния удар, който щеше да пречупи оръжието на кимериеца и да разсече човека на две.
Конан отчаяно отскочи встрани. Страхотният удар на мнимия крал изкара рой искри от пода на мястото, където само преди миг бе стоял той. Тъкмо в момента, когато съществото се олюля от инерцията на собствената си атака и от земния трус, Конан нанесе своя удар. Той вложи в него мощта на всичките си мускули и оръжието му се стовари като ураган върху гърдите на съществото. Като че удари канара. Ала все пак силата на удара, прибавена към всичко останало, се оказа достатъчна за този единствен момент. Двойникът падна.
Конан бе видял с каква скорост се движи противникът му и нямаше никакво намерение да му позволи да се изправи на крака. Още преди тялото на двойника да докосне земята при падането си, кимериецът хвърли ятагана и сграбчи двойника за туниката и колана. Със страхотен напън огромният кимериец вдигна съществото във въздуха.
— Ето ти огъня, от който се боиш! — извика той и го захвърли към стената.
Докато двойникът падаше, от гърлото му се изтръгна див писък. Той хвърли меча със змийското острие и започна да се огъва в нечовешко усилие да избяга някъде от огъня. Когато тежкото му тяло се сгромоляса върху горящата слама, изведнъж се разнесе съскащ звук — като че някой бе налял масло в пламтящата яма; пламъците погълнаха двойника и макар че се превърна в статуя, от която бълваха огнени езици, неговите ужасни писъци не преставаха.
Когато Конан отдели очи от вълчата яма, срещна погледа на Албанус. Устата на мрачния лорд се бореше да изрече думите от заклинанието, ала кръвожадният меч, запратен с нечовешка сила от двойника, бе пронизал гърдите на благородника. Ариани се раздвижи край него. Злите магии умираха заедно със смъртта на магьосника, а Албанус вече умираше.
Конан забърза към нея. Хвана ръката й. Тя го погледна смаяно. Албанус все още се бореше да произнесе думите от заклинанието, ала устата му се пълнеше с кръв.
Кимериецът се обърна да изведе Ариани от страшното помещение, но погледът му бе привлечен от онова, което бе заело пространството във височината на свода. Стори му се, че оттам го наблюдават безброй очи и се гърчат безчет пипала. Собственият му поглед отказа да приеме тази гледка, умът му не пожела да размисля върху видяното. От пихтиестата маса, каквато и да бе тя, се откъсна лъч светлина, устремно полетя надолу и разби синия кристал. Очите на Албанус се изцъклиха, щом смъртта ги докосна, а късчетата от унищожения кристал се изплъзнаха от ръката му.
Гръмотевичен трясък забуча в помещението и Конан разпозна в него смеха на демон или на бог. Тъмната маса над главата му се раздвижи. Конан грабна Ариани и побягна, тъкмо когато пихтиестото създание изкърти покрива над главата му. Камъни заваляха като градушка и запълниха вълчата яма, вихри от прах изригнаха изневиделица след тях. Рушащи се стени се сгромолясвала върху други, по-древни от тях. Вълната на разрушението, блъвнала от вълчата яма, обхвана всички стари части на двореца и не остави камък върху камък. Стените и сградите се разпиляха като трохи.
Конан още дълго тича по подовете на двореца, направени от полиран мрамор, преди да осъзнае, че земята под краката му вече не се тресе като кораб сред буря и каменни отломки не се сипят върху главата му. Той спря и погледна назад през бавно разчистващата се пелена от прах. Коридорът зад него бе задръстен от пода до тавана с разбити парчета от камъни и мазилка, ала той успя да съзре залеза на слънцето през една дупка на тавана, който преди време бе поддържал още три етажа. И все пак, с изключение на няколко напукани стени, разрушението извън старите части на двореца бе наистина съвсем незначително.