Пъшкайки под тежкия товар, четирима немидийци качиха безчувствения крал на колесницата. Ксалтътън хвърли едно кадифено наметало върху тялото му, скривайки го напълно от всеки, който би погледнал вътре, и хвана юздите.
— Тръгвам за Белвер. Кажи на Амалрик, че ще отида при него, ако има нужда от помощ. Но без Конан той може да постигне крайната победа с копия и мечове. Просперо не може да докара повече от пет хиляди души и е повече от сигурно, че щом научи за поражението, ще се върне в Тарантия. Не казвай нищо на Амалрик или Валерий нито на когото и да било другиго за нашия пленник. Нека си мислят, че е загинал при падането на скалите.
Той се вторачи във войника, който започна нервно да се върти.
— Какво е това на кръста ти? — попита Ксалтътън.
— Ами колан, господарю! — запелтечи учуденият немидиец.
— Лъжеш! — Ксалтътън се засмя жестоко. — Това е отровна змия! Що за глупак си, та носиш змия около кръста си!
С разширени от изненада очи войникът погледна надолу. За негов ужас катарамата на колана му се издигна към него. Беше змийска глава! Войникът видя хипнотизиращи очи, зъби, от които капе отрова, чу съскане и почувства отвратителното допиране на влечугото до тялото си. Изпищя ужасен и удари змията с гола ръка. Почувства зъбите й да се забиват в ръката му… вдърви се и падна. Тараск го погледна безучастно — видя само кожен колан и катарама, чието езиче се беше забило в дланта на войника. Ксалтътън отмести хипнотизиращия си поглед към щитоносеца на Тараск и той посивя и затрепери. Но кралят се намеси и каза:
— Недей, можем да му вярваме.
Магьосникът дръпна юздите и обърна конете.
— Постарай се това да остане в тайна. Ако дотрябвам, нека Алтаро, слугата на Ораст, ме извика, както съм му казал. Аз ще съм в твоя дворец в Белвер.
Тараск вдигна ръка за поздрав, но изразът на лицето му, обърнато към отдалечаващия се хипнотизатор, не беше приятен.
— Защо трябва да запази живота на кимериеца? — прошепна изплашеният щитоносец.
— И аз това се питам — измърмори Тараск.
Глухият рев на битката вече заглъхваше. Залязващото слънце покриваше скалите с ален пламък. Колесницата потъна в огромните сини сенки на изток.
Четвърта глава
От коя преизподня изпълзя?
Конан не знаеше нищо за дългото пътуване с колесницата на Ксалтътън. Той лежеше като мъртъв, докато бронзовите колела тракаха по каменистите планински пътища и свистяха през високите треви на тучните ливади. Накрая загърмяха по широкия бял път, който се виеше през плодородните долини към стените на Белвер.
Точно преди зори съзнанието на Конан се върна. Той чу шепнещи гласове и скърцане на тежки панти, надигна наметалото и на слабата светлина от факли видя голяма черна арка и брадатите войнишки лица. Светлината се отразяваше от върховете на копия и шлемове.
— Как върви битката, милостиви господарю? — попита един енергичен глас на немидийски.
— Много добре — чу се лаконичен отговор. — Кралят на Аквилония е убит, войската му е разбита.
Последва врява от възбудени гласове, заглушена от търкалянето на колелата на колесницата по калдъръма. Ксалтътън шибна конете и премина под арката. Изпод обкованите колела изскачаха искри. Конан чу един от стражите да мърмори:
— Чак от границата до Белвер между залез и изгрев-слънце! И дори конете не са изпотени! Всемогъщи Митра… — После гласовете замлъкнаха. В настъпилата тишина се чуваха само ударите на копитата и тракането на колелата по сенчестата улица.
Чутото достигаше до съзнанието на Конан, но нямаше никакъв смисъл за него. Той беше като безмозъчен автомат, който чува и вижда, без да разбира. Гледките и звуците нямаха никакъв смисъл. Конан отново изпадна в летаргия и смътно разбра, че колесницата спря в широк двор, ограден с високи стени. Много ръце го вдигнаха и пренесоха по вито каменно стълбище, после по дълъг тъмен коридор. Той чу шепнене, предпазливи стъпки, различни звуци, които не му говореха нищо.
Окончателното разбуждане беше рязко и кристално ясно. Топ си спомни битката в планините и последствията от нея и разбра къде се намира.
Лежеше на покрит с кадифе диван, облечен както предишния ден, но ръцете и краката му бяха оковани с вериги, които не можеше да счупи. Стаята беше мебелирана с мрачен разкош: стените бяха покрити с черни кадифени завеси, подът — с тежки виолетови килими. Не се виждаше нито врата, нито прозорци. Една странно гравирана лампа висеше от украсения с орнаменти таван и заливаше всичко със зловеща светлина.