На тази светлина фигурата, седнала пред него на приличен на трон сребърен стол изглеждаше нереална и фантастична. Илюзорността се подсилваше от финото копринено наметало. Чертите на лицето бяха ясни и неестествени в зловещата светлина. Около главата на мъжа сякаш светеше някакво зловещо сияние, което подчертаваше чертите на брадатото лице в мистичната призрачна стая.
Лицето беше великолепно, сякаш изсечено с длето, с класическа красота. В спокойната му външност имаше нещо обезпокояващо, внушение за нещо повече от човешко познание, за дълбока увереност, надхвърляща обикновения човешки разум. В дъното на съзнанието на Конан изплува усещането за нещо познато. Той знаеше със сигурност, че никога не е виждал лицето на този мъж… И все пак тези черти му напомняха на нещо или някого. Сякаш пред него стоеше в плът и кръв образът от някакъв кошмарен сън.
— Кой си ти? — войнствено попита кралят и се опита въпреки веригите да седне.
— Хората ме наричат Ксалтътън — със силен и ясен глас отговори мъжът.
— Какво е това място? — зададе следващия си въпрос кимериецът.
— Стая в двореца на крал Тараск, в Белвер.
Конан не беше изненадан. Белвер, столицата, беше най-големият немидийски град близко до границата.
— Къде е Тараск?
— С войската.
— Ако смяташ да ме убиеш, какво чакаш? — изръмжа Конан.
— Не те спасих от кралските стрелци, за да те убивам в Белвер — отговори Ксалтътън.
— Какво ми направи, негоднико? — попита Конан.
— Убих съзнанието ти — отговори Ксалтътън. — По какъв начин — няма да разбереш. Можеш да го наречеш черна магия.
Конан вече беше стигнал до това заключение и разсъждаваше върху нещо друго.
— Мисля, че разбирам защо си ми спасил живота — избоботи той. — Амалрик иска да ме държи като разменна монета срещу Валерий в случай, че невъзможното се случи и той остане крал на Аквилония. Добре известно е, че господарят Тор стои зад поставянето на Валерий на моя трон. И доколкото познавам Амалрик, той няма намерение Валерий да бъде нещо повече от фигурант, какъвто е сега Тараск.
— Амалрик не знае за твоето пленяване — отвърна Ксалтътън. — Нито пък Валерий. И двамата мислят, че си загинал във Валкия.
Конан присви очи и мълчаливо го загледа.
— Разбирам смисъла на всичко това — промърмори той, — но мислех, че зад него стои Амалрик. Да не искаш да кажеш, че Амалрик, Тараск и Валерий са марионетки, които играят по твоята свирка? Кой всъщност си ти?
— Какво значение има? И без това няма да повярваш. Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че мога да те върна на трона в Аквилония?
Очите на Конан горяха като на вълк.
— На каква цена?
— Подчинение.
— Върви по дяволите с твоето предложение! — изръмжа Конан. — Аз не съм марионетка. Сам ще си извоювам короната — с меча си. Освен това ти нямаш власт да купуваш и продаваш трона на Аквилония. Царството не е завладяно. Изгубена е само една битка, но не и войната.
— Ти не воюваш срещу обикновени мечове — отговори Ксалтътън. — Нима в палатката преди боя те повали меч на смъртен? Повали те не меч, а рожба на мрака, хранениче на Космоса, чиито пръсти горяха със студенината на тъмните глъбини. Те смразиха кръвта във вените ти, вцепениха мишците ти. Те вляха в теб мраз, който изгори месата ти като нажежено до бяло желязо. Случайно ли мъжът с твоите доспехи поведе рицарите в дефилето? Случайно ли се срутиха скалите върху тях?
Конан го гледаше мълчаливо. По гърба му пробягна студена тръпка. Неговата варварска митология изобилстваше с магьосници и вълшебници. И последният глупак можеше да разбере, че това не е обикновен човек. В него имаше нещо необяснимо, което го отличаваше… някакво странно сияние на Времето и Пространството, усещане за безпределна и зловеща древност. Но упоритият дух на кимериеца отказваше да се изплаши.
— Всеки човек би извършил атаката в дефилето.
— Не всеки! Ти не би го направил. Ти щеше да се досетиш за подготвения капан. Преди всичко ти не би пресякъл реката, без да си напълно сигурен за намеренията на немидийците. Хипнотични внушения нямаше да завладеят ума ти. Дори сред безразсъдството на битката ти нямаше да загубиш разума си и да се втурнеш слепешката право в капана, както стори това по-слабият човек, облечен с твоите доспехи.