Конан избълва една ругатня. В същия момент завесата на вратата се отдръпна и влязоха четирима огромни негри. Бяха само с копринени набедрени препаски и колани, на които висяха огромни ключове — по един на човек.
Ксалтътън нетърпеливо посочи Конан и се обърна, сякаш напълно забравил за него. Пръстите му странно трепереха. Той извади шепа блестяща черна прах от гравирана нефритена зелена кутия и я поръси в един мангал, поставен на триножник до рамото му. Кристалната сфера, която Ксалтътън, изглежда, беше забравил, внезапно падна на пода, сякаш останала без подпора.
Негрите вдигнаха Конан — защото веригите, с които беше окован, тежаха толкова, че не можеше да ходи — и го изнесоха от стаята. Преди тежката, обкована със злато тикова врата да се затвори зад него, Конан видя как Ксалтътън се наведе в приличния на трон стол и скръсти ръце, а от мангала се издигна струйка пушек. Конан настръхна. В Стигия, това древно и проклето царство далеч на юг, той беше виждал такава прах. Това бе цветен прашец от черен лотос, който причиняваше сън, приличен на смърт, и чудовищни сънища. Кимериецът беше чувал, че само най-ужасните магьосници от Черния кръг доброволно прибягват до греховните кошмари на черния лотос, за да съживят некромантските си сили.
За повечето хора на запад Черния кръг бе басня и лъжа, но Конан знаеше за неговата ужасна реалност и жестоки почитатели, които практикуваха отвратителни магии сред черните гробници на Стигия и притъмнените куполи на прокълнатата Сабатея.
Той погледна назад към тайнствената, обкована със злато врата и потрепери при мисълта за онова, което може да се крие зад нея.
Конан не можеше да каже дали е ден, или нощ. Дворецът на крал Тараск приличаше на засенено, затъмнено място, в което нямаше естествено осветление. Духът на тъмнината и сянката се носеха над него и този дух, Конан чувстваше това, беше въплътен в непознатия Ксалтътън. Негрите го понесоха по виещ се коридор — беше толкова слабо осветен, че се движеха през него като черни духове, носещи мъртвец. После слязоха по вито, сякаш безкрайно стълбище. Факлата в ръката на един от негрите хвърляше по стените големи, движещи се сенки. Беше като спускане в ада на труп, носен от мургави демони.
Най-после стигнаха до края на стълбището и тръгнаха по дълъг прав коридор с бели стени. От едната страна на места имаше сводести входове и стълбища, водещи нагоре, а от другата — залостени и заключени врати на няколко крачки една от друга.
Спряха пред една врата. Един от черните пъхна провесения на колана му ключ и отключи. После отвори решетестата врата и всички влязоха. Бяха в малка тъмница с дебели каменни стени, под и таван. На срещуположната страна имаше друга врата с решетка. Конан не можеше да види какво лежи отвъд тази врата, но не вярваше да е коридор. Трепкащата мъжделива светлина на факлата през решетката загатваше за мрачен простор и кънтящи дълбочини.
В единия ъгъл на тъмницата близко до вратата, през която влязоха, на голям, вграден в стената пръстен имаше ръждясали вериги. На тях висеше скелет. Конан любопитно го заразглежда. Повечето от костите бяха натрошени. Черепът, паднал от прешлените, беше разбит като от страхотно жесток удар.
Един от черните, не онзи, който отвори вратата, равнодушно отключи с огромния си ключ веригите от пръстена и издърпа ръждивите железа и кости на една страна. После заключи към пръстена веригите, с които беше окован Конан. Третият черен пъхна ключа си в отсрещната врата и изсумтя, когато се увери, че е здраво заключена.
Те огледаха загадъчно Конан — великани с дръпнати очи и осветявана от факлата лъскава кожа.
Онзи, който държеше ключа от входната врата, гърлено отбеляза:
— Тук ще живееш сега, бял кучешки крал такъв! Само господарят и ние знаем, че си тук. Всички в двореца спят. А ние умеем да пазим тайна. Тук ще живееш и може би тук ще умреш. Като него! — Негърът презрително ритна черепа и той се търкулна по каменния под.
Конан не благоволи да отговори и черният, раздразнен от мълчанието на затворника, изруга и плюна в лицето му. Гибелна постъпка. Конан седеше на пода с вериги около кръста, глезените и китките му бяха оковани във вериги, заключени за халката на стената. Той не можеше нито да стане, нито да се премести на повече от една крачка от студения каменен зид. Но веригата около китките му беше дълга и провиснала и преди черният да се дръпне, кралят замахна със силната си ръка и го удари с веригата по главата. Черният падна като заклан вол. Черепът му беше разцепен, от носа и ушите му бликаше кръв.