Другарите му не се опитаха да отмъстят за него, нито приеха настойчивата подкана на Конан да се приближат в обхвата на окървавения синджир в ръката му. Замърмориха гърлено, набързо вдигнаха отпуснатото тяло и го изнесоха. Заключиха с ключа на мъртвия, но не го свалиха от златната верижка, закачена на колана му. Взеха и факлата и тъмнината нахлу откъм коридора като живо същество.
Тихите им стъпки заглъхнаха и стана тъмно и съвсем тихо.
Пета глава
Обитателят на подземията
Конан лежеше неподвижен. Понасяше тежестта на веригите и безнадеждното положение с мъжеството, усвоено от суровата обстановка в страните, където беше израснал. Не се движеше, защото дрънкането на веригите ехтеше тревожно силно в тъмнината и тишината, а неговият инстинкт, наследен от хиляди прародители, не допускаше да издава местоположението и безпомощността си. Но не го правеше съзнателно. Не лежеше тихо, защото смяташе, че в тъмнината се крият врагове, които могат да го открият и да се възползват от неговата беззащитност — нали Ксалтътън го беше уверил, че е в негов интерес засега да го запази жив. Просто инстинктът на дивите животни, който го караше през детските години да стои неподвижен и тих, докато зверовете обикаляха около скривалището му, го ръководеше и сега.
Въпреки острото си зрение Конан не можеше да види нищо в непрогледната тъмнина. Все пак, след известно време — не можеше да прецени колко — съгледа някакво слабо светене, нещо като полегат сив лъч и видя неясните очертания на решетката на вратата до лакътя му и дори различи контурите на отсрещната решетка. Това го озадачи. Накрая намери обяснението. Той беше дълбоко под земята, в подземието под двореца, а някъде горе имаше шахта. Навън луната се беше издигнала на небосвода и светлината й влизаше в шахтата. Той разбра, че така ще може да различава редуването на дните и нощите. Слънцето може би също щеше да прониква през шахтата, макар че на следващия ден пазачите му вероятно щяха да я затворят. Възможно бе също това да е префинен метод на измъчване, даващ възможност на затворника да зърне дневна или лунна светлина.
Погледът му падна върху блещукащите счупени кости в ъгъла. Той не си обременяваше мозъка с безплодни разсъждения кой може да е бил нещастникът и за какво е бил осъден, но се учудваше на състоянието, в което се намираха костите. Не бяха счупени на колело за изтезания. Пищялите бяха разцепени по дължина, а за това имаше само едно обяснение: бяха счупени така, за да се извади костният мозък. Каква друга твар, освен човек можеше да е разцепила костите, за да извади костния мозък? Може би тези остатъци бяха мълчаливо свидетелство за ужасно канибалско пиршество на някое полудяло от глад същество? Дали в бъдеще и неговите кости нямаше да бъдат намерени провесени на ръждивите вериги? Той тръсна глава и прогони от ума си обхваналата го паника на попаднал в капан вълк.
Кимериецът не руга, не пищя, не плака нито бесня, както би направил всеки друг. Но болката и вълнението му не бяха по-слаби. Той целият трепереше от силата на обхваналите го емоции. Някъде далеч на запад немидийските войски палеха и избиваха всичко по пътя си през неговото царство. Малобройната пойтейнска войска не можеше да ги спре. Просперо може би щеше да задържи Тарантия няколко седмици или месеци, но ако не получеше помощ, щеше да бъде разгромен от многобройния противник. Благородниците сигурно щяха да се обединят срещу нашествениците, но докато другите се биеха, за да спасят неговото кралство, той трябваше да лежи безпомощно в тъмната килия. Кралят стисна зъби от гняв.
Чу тихи стъпки и се вцепени. Напрегна очи и видя отвъд решетката приведена, неясна фигура. Чу се стържене на метал в метал като при пъхане на ключ в ключалка, щракане на резе. После фигурата излезе от полезрението му. Сигурно някой пазач проверяваше ключалката. След известно време чу същия звук да достига някъде отдалеч, последван от тихо отваряне на врата и бързи стъпки. После отново настъпи тишина.
Струваше му се, че се е ослушвал много дълго, което не беше вярно, тъй като лунната светлина все още проникваше през скритата шахта, но не чу друг звук. Най-после промени положението си и веригите издрънчаха. Сега чу други, по-леки, тихи стъпки… отвън, до по-близката врата, през която го бяха вкарали в килията. В следващия миг на неясната сива светлина се очерта слаба фигура.
— Крал Конан! — настойчиво го повика тих глас. — Господарю, тук ли си?