— А къде другаде? — отговори предпазливо той и обърна глава, за да види призрака.
Беше девойка. Тънките й пръсти стискаха решетката. Мъждивата светлина зад нея очертаваше гъвкава фигура под тънката коприна около бедрата й. Върху гърдите й блестяха скъпи украшения със скъпоценни камъни. Черните й очи блестяха в мрака, белите й крайници лъщяха като алабастър, косата й, загатната от мъждивата светлина, беше като тъмна пяна.
— Нося ти ключовете за белезниците и на другата врата! — прошепна тя. През решетката се провря една тънка бяла ръка и на плочите до него изтрака нещо метално.
— Що за игра е това? — попита той. — Ти говориш немидийски, а аз нямам приятели в Немидия. Каква жестокост е намислил твоят господар сега? Да се подиграваш ли те е изпратил?
— Не е подигравка! — Девойката трепереше. Гривните на ръцете и украшенията на гърдите й се удряха в решетките и дрънчаха. — Кълна се в Митра! Напих черните тъмничари и откраднах ключовете. Те пазят подземията и всеки носи ключ само за една ключалка. Онзи, на когото разби главата, е при целителя и не можах да взема ключа му. Но другите откраднах. О, моля те, не се бави! В тези тъмници те чакат ужасии, по-страшни от адските.
Впечатлен, Конан подозрително опипа ключовете, очаквайки измама и подигравателен смях, но с изненада откри, че един наистина го освободи от белезниците, отключвайки не само ключалката При халката, но и тези около крайниците му. Само след секунди Конан вече бе прав и се радваше на относителната си свобода. Бързо отиде до решетката, пръстите му се сключиха около пръчката и хваналите се за нея тънки пръсти и плениха собственичката им. Момичето смело вдигна очи към свирепия му поглед.
— Коя си ти? — попита той. — Защо правиш това?
— Аз съм Зенобия — промърмори тя задъхано. — Обикновено момиче от харема на краля.
— Освен ако не е някоя проклета измама — промърмори Конан. — Не разбирам защо ми донесе ключовете.
Тя наведе тъмната си глава, после я вдигна и погледна право в недоверчивите му очи. Сълзи блестяха като бисери в дългите й тъмни мигли.
— Аз съм момиче от кралския харем — повтори тя с нещо като гордост. — Кралят никога не ме е поглеждал и вероятно никога няма да ме погледне. За него аз струвам по-малко от кучетата, които гризат кокалите в банкетната зала. Но аз не съм изрисувана кукла. Аз съм от плът и кръв. Аз дишам, мразя, страхувам се, радвам се и обичам. И се влюбих в теб, кралю, откакто те видях да яздиш начело на воините си по улиците на Белвер, когато посети крал Нама. Сърцето ми напираше да изскочи от гърдите и да падне в прахта на улицата под копитата на коня ти.
Червенина заля страните й докато говореше, но тъмните й очи не трепнаха. Конан не отговори веднага. Той беше див и страстен, и буен, но никой, дори най-коравосърдечният мъж не би могъл да остане равнодушен пред такова искрено разкриване на женската душа.
Тя притисна устни към пръстите, стиснали китката й. После отметна глава, сякаш в размисъл за положението, в което се намираше, и в тъмните й очи се изписа ужас.
— Побързай! — прошепна настойчиво Зенобия. — Минава полунощ. Трябва да бягаш.
— Няма ли да те одерат жива, задето си откраднала тези ключове?
— Никой няма да научи. Дори черните да си спомнят сутринта кой им е дал виното, няма да посмеят да признаят, че са били пияни и са им откраднали ключовете. Ключът, който не успях да взема, е за тази врата. Трябва да се измъкнеш от подземията. Страх ме е да си помисля какви ужасни заплахи те дебнат зад онази врата. Но още по-голяма опасност те грози, ако останеш в тази килия. Крал Тараск се върна и…
— Какво? Тараск?
— Да! Върнал се тайно, спуснал се в катакомбите, после излезе блед и разтреперан като човек, видял нещо ужасно. Чух го да казва на щитоносеца си Аридей, че въпреки Ксалтътън ти ще умреш.
— А какво става с Ксалтътън? — попита Конан.
— Не говори за него! — прошепна тя. — Демоните често идват при споменаване на имената им. Робите казват, че лежи в стаята си зад залостена врата и сънува сънищата на черния лотос. Сигурна съм, че дори Тараск се страхува от Ксалтътън, иначе открито щеше да те убие. Но тази нощ той е бил в катакомбите и само Митра знае какво е правил там.
— Хм… дали Тараск не опипваше вратата на килията ми преди малко? — промърмори Конан.
— Ето ти кама! — прошепна девойката и подаде нещо между пръчките на решетката. Неспокойните му пръсти напипаха дръжката. — Излез през другата врата, завий наляво и върви все покрай килиите, докато стигнеш до една каменна стълба. Ако ти е мил животът, не се отклонявай! Изкачи се по стълбата и отвори вратата горе. Един от ключовете е за нея. Ако е рекъл Митра, ще те чакам там… — Леките й стъпки заглъхнаха в тъмнината.