— Сипах упойка във виното му — прошепна тя и го заобиколи. — Той е последният, външният пазач на подземията. Никой досега не е бягал от тях и никой не е изявявал желание да ги търси. Затова ги пазят само тези четиримата. Те единствени от всички слуги знаят, че Ксалтътън те е докарал като пленник с колесницата си. Аз бях будна и гледах през прозореца, докато другите момичета спяха. Защото знаех, че на запад се води битка или че вече е свършила, и се страхувах за теб. Видях черните да те носят по стълбището и те познах на светлината на факлата. Промъкнах се в това крило на двореца през нощта и видях как те свалят в подземията. Не се реших да дойда тук преди полунощ. Сигурно си лежал в безсъзнание цял ден в покоите на Ксалтътън. О, богове! Странни неща стават в двореца. Робите казват, че Ксалтътън спи, както често прави, под въздействие на черния лотос от Стигия, но Тараск е в двореца. Той влезе тайно през задната врата, увит в прашно наметало, придружаваше го само щитоносецът му Аридей. Той винаги мълчи и ме е страх от него…
Стигнаха до една тясна вита стълба, качиха се по нея, Зенобия натисна една плоча и се провряха през тесен отвор в стената. Щом минаха, Зенобия върна плочата на мястото й и тя стана отново част от богато украсената стена. Вече бяха в по-обширен коридор, покрит с килими и завеси. Една висяща лампа хвърляше златна светлина.
Конан се ослуша съсредоточено, но не чу никакъв звук. Не знаеше в коя част на двореца се намира нито в коя посока е стаята на Ксалтътън. Момичето спря до една ниша, маскирана с атлазена завеса, дръпна настрана Конан, посочи му с ръка да влезе в нишата и прошепна:
— Чакай тук! Зад онази врата в края на коридора сноват роби и евнуси по всяко време на деня и нощта. Ще отида да проверя дали е чисто.
Отново го обзе съмнение.
— В капан ли искаш да ме вкараш?
В тъмните й очи се появиха сълзи. Тя падна на колене и хвана мускулестата му ръка.
— О, кралю, не ми ли вярваш! — Гласът й потрепери от отчаяние и настойчивост. — Ако се съмняваш и колебаеш, сме загубени! Защо трябваше да те извеждам от подземията, ако имам намерение да те предам тук?
— Добре — промърмори той. — Вярвам, ти, макар че, Кром ми е свидетел, навиците, придобити през цял един живот, не се забравят лесно. Няма да ти сторя нищо лошо дори да доведеш срещу мен всичките войници на Немидия. Ако не беше ти, човекоподобната маймуна на Тараск щеше да се нахвърли върху мен, както бях окован във вериги и без оръжие. Нека бъде както ти желаеш, момиче.
Тя целуна ръцете му, скочи пъргаво, изтича по коридора и изчезна зад тежката двойна врата.
Конан гледаше подир нея и се питаше дали не е постъпил глупаво, като й повярва. После разтърси силните си рамене, дръпна завесата и се скри. Нямаше нищо чудно в това, че една пламенна млада красавица рискува живота си, за да му помогне. В неговия живот такива неща се бяха случвали много пъти. През годините на странстване и по времето на царуване много жени бяха му помагали с готовност.
Все пак, докато очакваше девойката да се върне, Конан не остана неподвижен. Верен на инстинкта си, той огледа нишата за друг изход и скоро го намери. Маскиран със завеса отвор водеше към тесен коридор с почти незабележима в мъждивата светлина богато украсена резбована врата. Докато я разглеждаше, чу зад нея звук от отваряне и затваряне на друга врата, последван от шепот на гласове. Позна един от тях и тъмното му лице се намръщи. Без да се колебае, Конан се промъкна като дебнеща пантера до вратата. Не беше заключена. Той внимателно я открехна, безразсъдно пренебрегвайки възможните последици.
От другата страна вратата беше замаскирана със завеса, но през един тесен процеп видя стая, осветена от поставена върху абаносова маса свещ. В нея имаше двама души: единият покрит с белези главорез със зловещ вид, с кожени панталони и парцаливо наметало; другият беше Тараск, кралят на Немидия.
Тараск изглеждаше разтревожен. Беше пребледнял и непрекъснато се оглеждаше, сякаш очакваше и се страхуваше, че може да чуе някакъв звук или стъпки.
— Веднага тръгвай! — каза Тараск. — Той спи дълбок наркотичен сън, но не зная кога ще се събуди.
— Странно е да чувам думи на страх от устата на Тараск — избоботи другият с дълбок, груб глас.
Кралят се намръщи.
— Както добре ти е известно, аз не се страхувам от обикновен човек. Но когато видях скалите във Валкия да падат, разбрах, че този дявол, когото възкресихме, не е шарлатанин. Страхувам се от неговата сила, защото не зная докъде се простира тя. Зная само, че по някакъв начин е свързана с онова проклето нещо, което откраднах от него. То го върна към живот, то трябва да е източник на неговата магьосническа мощ. Ксалтътън го е скрил добре. Но изпълнявайки тайната ми заповед, един роб го проследи и е видял да го слага в златно ковчеже. Видял е и къде е скрил ковчежето. Въпреки това не бих се решил да го открадна, ако Ксалтътън не спи, потънал в дълбок лотосов сън. Вярвам, че това е тайната на неговата сила. С него Ораст му върна живота. Ако не внимаваме, той ще направи всички ни роби. Затова го вземи и го хвърли в морето. И гледай да бъдеш далеч от суша, за да не може нито прилив, нито буря да го изкара на брега. Затова ти платих.