Тя го поведе по наклонения коридор все по-надолу. Вече нямаше светилници и той вървеше слепешката в тъмнината повече усещащ, отколкото чувстващ жената до себе си. Веднъж, докато й казваше нещо, тя обърна глава към него и той трепна: очите й светеха в тъмнината като златен огън. Неясни съмнения и смътни чудовищни подозрения нахлуха в ума му, но той я следваше през лабиринта от тъмни коридори, които объркаха дори неговото вродено чувство за ориентация. Проклинаше се наум, че себе оставил да го въведат в тъмните селения на тайнствеността. Но беше късно за връщане. Конан почувства отново живот и движение в тъмнината наоколо, усети заплаха и ярост. Ако слухът не го лъжеше, дочу и тих шум от пълзене, но девойката промълви нещо и шумът престана.
Тя го отведе в зала, осветена от странен седемраменен свещник. Черните свещи в него светеха със свръхестествена светлина. Конан знаеше, че се намират дълбоко под земята. Залата беше квадратна, със стени и таван от полиран черен мрамор, мебелирана според древната стигийска традиция: абаносов диван, покрит с черно кадифе, и черен каменен постамент, върху който лежеше гравиран саркофаг.
Конан стоеше очаквателно и оглеждаше различните черни сводести входове, отворени към залата. Но девойката не продължи по-нататък, а се излегна на дивана, гъвкава като котка, сплете пръсти зад косите си и го загледа през дългите си мигли.
— Е! — попита той нетърпеливо. — Къде е Тутотмис?
— Тук не се бърза — отговори лениво тя. — Какво значение има един час… или един ден, или една година, или едно столетие? Свали си маската. Искам да видя лицето ти.
Конан раздразнено изръмжа и свали маската. Девойката огледа покритото му с белези тъмно лице и блестящите очи и кимна, сякаш в знак на одобрение.
— В теб има сила… голяма сила. Ти можеш да удушиш бивол.
Конан се размърда неспокойно, подозренията му нараснаха. С ръка на камата, той погледна към тъмните сводове.
— Ако това е капан — каза той, — не ще доживееш да се порадваш на делото си. Ще слезеш ли от този диван да изпълниш обещанието си, или трябва да…
Гласът му заглъхна. Той погледна саркофага. Върху капака му с тревожната изразителност на едно забравено изкуство беше гравирано от слонова кост лицето на неговия обитател. Имаше нещо познато в тази маска, нещо, което го стресна и той разбра какво е то: приликата между това лице и девойката, излегнала се на абаносовия диван беше тревожно голяма, сякаш тя бе служила за модел. Но Конан знаеше, че тази маска е най-малко отпреди няколко столетия. Върху лакирания капак бяха изписани старинни йероглифи. Той разрови ума си за наученото през приключенския си живот за събитията от древността и извика високо:
— Акиваша!
— Чувал си за принцеса Акиваша? — попита девойката от дивана.
— Че кой не е чувал? — изръмжа той. Името на прекрасната зла, красива принцеса от древността още живееше в песните и легендите по света, макар да бяха минали десет хиляди години от времето, когато дъщерята на Тутамон бе устройвала кървави пиршества в черните зали на древния Луксър.
— Единственият й грях е бил, че е обичала живота във всичките му прояви — каза стигийската девойка. — За да спечели живота, тя е ухажвала смъртта. Не могла да понесе мисълта, че ще остарее и повехне, и накрая ще умре, както умират всички старици. Тя е флиртувала с Мрака като с любовник и срещу това е получила живот… различен от онзи, който познават смъртните, в който никога няма да стане стара и грозна. И отишла в сенките на Мрака, за да измами възрастта и смъртта…
Конан я погледна и очите му внезапно заблестяха като горящи въглени. Той се обърна и вдигна капака на саркофага. Беше празен. Зад него девойката се засмя и от този смях кръвта във вените му се смрази, космите на врата му настръхнаха. Той се обърна отново към нея.
— Ти си Акиваша! — извика той.
Тя се засмя и поклати глава, бляскавите й коси се разпиляха по чувствените й рамене.
— Да, аз съм Акиваша! Аз съм жената, която не е умирала, която никога не остарява! Глупците казват, че боговете са ме взели от земята в разцвета на моята младост и красота, за да царувам вечно в някаква небесна страна. Не в небесна страна, а в сенките, в които смъртните намират безсмъртие! Аз умрях преди десет хиляди години, за да живея вечно! Подай ми устните си, смели човеко!
Тя скочи пъргаво, надигна се на пръсти и обви ръце около силния му врат. Мръщейки се срещу обърнатото към него красиво лице, той усети страхотно очарование и леден страх.