— Кой съм дори аз, Тутотмис, за да зная каква сила се крие в тези алени дълбини? То съдържа тайни, забравени преди три хиляди години. Но аз ще ги науча. Тези мумии ще ми ги разкрият.
Той махна с ръка към наредените в залата саркофази.
— Вижте ги как спят и гледат чрез очите на своите маски! Крале, кралици, пълководци, жреци, магьосници от благороднически стигийски династии от десет хиляди години. Докосването на Сърцето ще ги събуди от дългия им дълбок сън. Дълго, много дълго Сърцето е туптяло и пулсирало в древна Стигия. Тук е бил неговият дом столетия преди да потегли към Ахерон. Древните знаят как могат да се използват всичките му сили и те ще ми разкажат, когато чрез магия им върна живота, за да работят за мен.
Аз ще ги възкреся, ще ги събудя, ще науча забравената мъдрост, знанието, скрито в тези съсухрени черепи. И чрез знанието на мъртвите ние ще поробим живите. Да, крале и военачалници, и магьосници от древни времена ще бъдат наши помощници и наши роби. И тогава никой няма да може да ни се противопостави.
Погледнете! Това изсъхнало, сбръчкано нещо на жертвеника някога е било Тотмекри, върховен жрец на Сет, който е умрял преди три хиляди години. Той е бил адепт на Черния кръг. Той е знаел за Сърцето и ще ни разкаже за неговите сили.
Говорителят повдигна големия скъпоценен камък и го сложи върху гърдите на изсъхналата мумия, после вдигна отново ръка и започна заклинание. Но заклинанието не бе завършено. С вдигната ръка и отворена уста жрецът се вцепени, загледан някъде зад гърбовете на последователите си. Те се обърнаха и също погледнаха в посоката, в която гледаше той.
През черния свод на една врата в голямата зала влязоха една подир друга четири слаби фигури в черни раса. Лицата им в сянката на качулките бяха жълти.
— Кои сте вие? — възкликна Тутотмис с глас, изпълнен със заплаха като съскане на кобра. — Луди ли сте, та нахлувате в свещения храм на Сет?
Най-високият от непознатите заговори и гласът му беше глух като камбанен звън в храмовете в Кхитай.
Ние следваме Конан от Аквилония.
— Той не е тук — отговори Тутотмис и отметна назад черното наметало от дясната си ръка със странен заплашителен жест като пантера, която показва ноктите си.
— Лъжеш. Конан е в този храм. Ние открихме следите му от бронзовата врата на външния главен вход. Когато разбрахме за вашето тайно съвещание, проследихме тази лъкатушна следа през лабиринта от коридори. Сега ще го изведем оттук. Но най-напред ни дай Сърцето на Ариман.
— Съдбата на лудите е смърт — промърмори Тутотмис и пристъпи към говорителя. Жреците се скупчиха около него, но непознатите, изглежда, не обърнаха внимание на това.
— Кой е онзи, който, след като е видял Сърцето на Ариман, не е пожелал да го има? — каза кхитанецът. — В Кхитай ние чухме за него. То ще ни даде сила да се преборим с хората, които ни прокудиха. Слава и чудеса дремят в неговите червени недра. Дай ни го, преди да сме те убили.
Чу се яден вик и един жрец скочи и се хвърли напред с меч в ръка. Но преди да удари, люспестата тояга на високия подскочи, докосна го по гърдите и той падна мъртъв. Мумиите моментално обърнаха поглед надолу към сцената на кръв и ужас. Извити ножове блестяха окървавени, подобните на змии тояги подскачаха и при всяко докосване един човек изпищяваше и умираше.
Още при първия удар Конан бързо се спусна по стълбите. Зърна само един миг от този кратък, дяволски бой… видя мъже да се олюляват, облени в кръв; видя един изпонасечен кхитанец да се държи на краката си и да сее смърт. Острата стомана не беше достатъчна, за да разруши неговата свръхестествена жизненост. Но Тутотмис го удари по гърдите с отворена длан и той падна мъртъв.
Докато Конан слезе от стълбите, боят беше свършил. Трима от кхитанците бяха мъртви, насечени на късове. От стигийците само Тутотмис беше на крака.
Тутотмис се спусна към останалия жив кхитанец. Беше повдигнал като оръжие празната си ръка и тя беше черна като на негър. Но преди да удари, тоягата в ръката на високия кхитанец подскочи, удължи се, докосна гърдите на Тутотмис и той политна. Тоягата подскочи отново и отново докосна Тутотмис, той се завъртя и падна мъртъв, лицето му почерня като омагьосаната му ръка.
Кхитанецът се обърна към скъпоценния камък, който грееше върху гърдите на мумията, но Конан го беше изпреварил.