В напрегната тишина двамата стояха един срещу друг посред отрупания с трупове под и мумиите, гледащи надолу към тях.
— Далеч те последвах, кралю на Аквилония — каза спокойно кхитанецът. — По дългата река и през планините, през Пойтейн и Зингара и през хълмовете на Аргос чак до брега. С много усилия открихме следата ти от Тарантия, защото жреците на Азура са хитри. Загубихме те в Зингара, но намерихме шлема ти в гората под граничните хълмове, където се беше бил с горските вампири. Почти загубихме следите ти тази нощ в подземните лабиринти.
Конан разбра, че ако се беше върнал от стаята на вампира по същия път, по който беше влязъл, щеше да налети на тези жълтолики демони неподготвен, вместо да ги съгледа отдалеч.
Кхитанецът леко поклати глава, сякаш четеше мислите му.
— Това е безсмислено. Твоята дълга следа свършва тук.
— Защо ме преследвате? — попита Конан, готов да се хвърли във всяка посока с бързината на тигър.
— Това е дълг, който трябва да заплатя — отговори кхитанецът. — Пред теб няма да скрия истината, защото ти ще умреш. Ние сме васали на краля на Аквилония Валерий. Дълго му служихме, но сега сме свободни… моят брат чрез смърт, а аз чрез изпълнение на едно задължение. Аз ще се върна в Аквилония с две сърца: за мен Сърцето на Ариман; за Валерий сърцето на Конан. Една целувка на тоягата, която е отсечена от живото Дърво на Смъртта…
Тоягата се хвърли като усойница, но ударът на Конановия нож беше по-бърз. Тя падна на пода, срязана на гърчещи се половинки. Конан замахна още един път и главата на кхитанеца се търколи до тоягата.
Конан се завъртя и протегна ръка към скъпоценния камък… после я отдръпна назад, космите на врата му настръхнаха, кръвта във вените му се смрази.
На жертвеника вече не лежеше съсухрено кафяво същество. Камъкът светеше с пълна сила върху повдигащите се гърди на гол, жив човек. Жив? Конан не можеше да реши. Очите бяха като тъмно, мрачно стъкло, под тях блестяха нечовешки тържествени огньове.
Мъжът бавно стана, държейки скъпоценния камък в ръка. Изправи се до жертвеника прашен, гол, с лице като изсечено, и мълчаливо протегна ръка към Конан. Скъпоценният камък пулсираше като жив в ръката му. Конан го взе със странното усещане, че получава подарък от ръката на мъртвец. По някакъв начин разбра, че заклинанието не е било завършено… животът на този труп не е напълно възстановен.
— Кой си ти? — попита кимериецът.
Отговорът дойде беззвучен и монотонен като капене на вода от сталактити в подземни пещери.
— Аз бях Тотмекри. Аз съм мъртъв.
— Ще ме изведеш ли от този проклет храм? — попита Конан и потръпна.
С отмерени като на автомат стъпки мъртвият тръгна към черния свод. Конан го последва. После погледна назад и видя огромната мрачна зала с наредени покрай стените саркофази, с избитите мъже около жертвеника и главата на кхитанеца, когото беше заклал, отправила невиждащ поглед към пълзящите сенки.
Блясъкът на скъпоценния камък осветяваше тъмните тунели като вълшебна лампа със златния си огън. Веднъж Конан зърна сред сенките плът с цвят на слонова кост, разбра, че е вампир, Акиваша, но тя се отдръпна от светлината на скъпоценния камък. До нея други по-малки фигури се разбягаха и се изпокриха в тъмнината.
Мъртвият крачеше право напред, без да се обръща нито наляво, нито надясно, с постоянно темпо като това на съдбата. Студена пот покри тялото на Конан. Ледени съмнения го нападнаха. Можеше ли да е сигурен, че тази ужасна фигура от миналото го води към свобода? Но той знаеше, че самичък никога не ще се измъкне от омагьосания лабиринт от коридори и тунели, така че следваше своя зловещ водач. Тъмнината пред тях и зад тях беше изпълнена с прокрадващи се тела, изпълнени с ужас и лудост, които се свиваха от заслепяващия блясък на Сърцето.
После Конан видя пред себе си бронзовия вход, почувства нощния вятър откъм пустинята, видя звездите и осветената от светлината им пустиня, върху която падаше черната сянка на пирамидата. Тотмекри посочи към пустинята, после се обърна и горделиво закрачи обратно към тъмнината. Конан погледна подир безмълвната фигура, която се връщаше в тъмнината и мълчанието. Краката му неумолимо го отвеждаха към неизвестната и неизбежна съдба, връщаха го към вечния сън.
Кимериецът изруга, изскочи от входа и се спусна към пустинята, сякаш преследван от демони. Не се обърна към пирамидата нито към черните кули на Кеми, които се извисяваха мрачно отвъд пясъците, а се насочи на юг, към брега. Тичаше като човек, който бяга от неописуем ужас. Силното напрежение прочисти мозъка му от черните паяжини на пирамидата. Чистият пустинен вятър отвя кошмарите от душата му и ужасът премина в неудържима вълна на ликуване още преди пустинята да се смени с гъстата блатиста растителност, през която видя черната вода и „Венчърър“ на котва.