Конан се хвърли в храстите, нагази до кръста в блатата, гмурна се в дълбоката вода, без да обръща внимание на опасността от акули и крокодили, изплува до галерата и се изкатери по веригата на палубата мокър и ликуващ, без часовият да го види.
— Събудете се, кучета! — изрева Конан, отблъсквайки настрана копието, което стреснатият пазач опря в гърдите му. — Вдигни котва! Край на престоя! Дайте на рибаря шлем, пълен със злато, и го свалете на брега! Скоро ще съмне и преди изгрев-слънце ние трябва да сме на път към най-близкото пристанище на Зингара!
И размаха над главата си големия скъпоценен камък, който покри палубата със златен огън.
Двадесета глава
И ще възкръсне Ахерон от пепелта
Зимата в Аквилония премина. Дърветата се разлистиха, новата трева се раззелени под милувката на топлия южен вятър. Но много ниви останаха необработени и пусти, пепел и почернели камъни показваха местата, където се бяха издигали красиви имения и процъфтяващи градове. Вълци виеха по обраслите с трева пътища, банди мършави мъже се криеха в горите. Само в Тарантия царуваше постоянно веселие и пиршество.
Валерий управляваше като обхванат от лудост. Дори много от благородниците, приветствали неговото връщане, започнаха да роптаят. Данъците бяха непосилни и за богати, и за бедни. Богатствата на покореното царство се изливаха в Тарантия, която от столица на царството се превърна по-скоро в гарнизон на завоеватели в една покорена страна. Търговците наистина богатееха, но никой не беше сигурен дали няма да бъде обвинен в предателство и имотът му да бъде конфискуван, а той — хвърлен в тъмница или на дръвника.
Валерий не направи никакъв опит да спечели на своя страна поданиците на Аквилония. Държеше се на власт с помощта на немидийци и отчаяни наемни войници. Валерий знаеше, че управлява само с мълчаливото съгласие на немидийците, и си даваше сметка, че не може да се надява да обедини Аквилония под своя скиптър, защото отдалечените провинции щяха да се борят срещу него до последна капка кръв, а й немидийците нямаше да му позволят да бъде независим. Беше хванат в собствената си клопка. Злобата на унизената гордост разяждаше сърцето му и той се отдаде на невъздържаност като човек, който живее ден за ден, без да мисли за бъдещето.
Все пак в неговата лудост имаше и хитрост — толкова скрита, че дори Амалрик не можеше да се досети за нея. Може би годините, прекарани в скитничество като изгнаник, бяха ожесточили сърцето му. Може би неговото отвращение от настоящето положение бе повишило горчивината до степен на лудост. Във всеки случай той живееше с едно желание: да унищожи всеки, свързан с него.
Валерий разбираше, че царуването му ще свърши в момента, в който Амалрик постигне целта си. Разбираше също, че докато продължава да потиска собствения си народ, немидийците ще го търпят като крал, защото Амалрик желае да докара Аквилония до пълно подчинение, да унищожи и последните останки на независимост, а после да я завладее, да я изгради по свой собствен модел и да използува хората и природните богатства, за да отнеме немидийската корона от Тараск. Защото императорският трон беше голямата амбиция на Амалрик и Валерий го знаеше, но знаеше също, че владетелят на Немидия одобрява неговото безмилостно управление. Тараск мразеше Аквилония с омраза, родена в стари войни, и желаеше единствено гибелта на западното царство.
И Валерий възнамеряваше да разруши страната до такава степен, че дори богатството на Амалрик да не може да я възстанови. Той мразеше барона почти толкова, колкото и аквилонците, и се надяваше да доживее до деня, когато Аквилония ще бъде напълно в руини, а Тараск и Амалрик ще са вкопчени в безнадеждна гражданска война, която напълно да унищожи Немидия.
Валерий вярваше, че покоряването на все още свободните провинции Гъндерланд, Пойтейн и Босония ще тури край на неговото царуване. Тогава той щеше да е свършил определената му от Амалрик цел и можеше да бъде свален. Затова отлагаше завладяването на тези провинции и ограничаваше дейностите си до самоцелни нападения и набези, оправдавайки пред Амалрик действията си с всевъзможни пречки.