— Какво говориш? — възкликна Амалрик. — Това царство отдавна се е превърнало в прах. От него не са останали достатъчно живи хора, за да се създаде империя. Дори Ксалтътън не може да възкреси прахта на умрелите преди три хиляди години.
— Малко знаеш ти за неговите черни магии — отговори мрачно Ораст. — Виждал съм как под въздействие на неговите заклинания самите планини се преобразяват и придобиват непознат и древен вид, не такива, каквито са днес, а каквито са били в онова мрачно минало… Виждал съм като сенки на действителността неясни форми и очертания на долини, гори, планини и езера. По-скоро съм усещал, отколкото виждал, и пурпурните кули на забравения Питон да блестят в полумрака… На последното тайно съвещание, на което го придружих, докато барабани биеха и прилични на зверове обожатели удряха главите си в прахта, усетих, че най-после неговата магическа сила се всели и в мен. Казвам ви, той ще възстанови Ахерон чрез магията на огромно кръвно жертвоприношение, каквото светът още не е виждал. Той ще пороби света и с кървав потоп ще отмие настоящето и ще възстанови миналото!
— Ти си луд! — възкликна Тараск.
— Луд? — Ораст обърна към него изтерзаното си лице.
— Може ли някой човек да види онова, което видях аз, и да остане нормален? И все пак аз говоря истината. Той подготвя връщането на Ахерон с неговите кули и магьосници, и крале, и барони, такъв, какъвто е бил много отдавна. Потомците на Ахерон ще му служат като ядро, върху което ще започне да гради, а кръвта и телата на хората от днешния свят ще служат като хоросан и камък за това възстановяване. Не мога да ви кажа как. Умът ми ме напуска, когато се опитам да разбера. Но аз видях! Ахерон ще се възстанови и дори планините, горите и реките ще придобият древния си вид. И защо не? Щом аз със скромните си възможности върнах към живот човек, умрял преди три хиляди години, защо най-големият магьосник на света да не може да върне към живот царство, загинало преди три хиляди години? И ще възкръсне Ахерон от пепелта по негова заповед.
— Как можем да му попречим? — попита ужасен Тараск.
— Има само един начин — отговори Ораст. — Трябва да откраднем Сърцето на Ариман!
— Но аз… — започна неволно Тараск после бързо млъкна.
Никой не го чу и Ораст продължи.
— Това е силата, която може да бъде използувана срещу него. С нея в ръце аз мога да го победя. Но как да го откраднем? Той го е скрил в някакво тайно място, откъдето дори заморанските крадци не могат да го отмъкнат. Аз не мога да науча това тайно място. Ако заспи отново под въздействие на черния лотос… но последния път, когато се отдаде на такъв сън, беше след битката при Валкия, когато беше уморен от извършената голяма магия и…
Вратата беше затворена и залостена, но внезапно тихо се отвори и Ксалтътън се изправи пред тях тих, спокоен, поглаждащ дългата си брада… но в очите му бляскаха адски светлини.
— Прекалено много неща научи от мен — каза той тихо и посочи с пръст Ораст. И преди някой да успее да помръдне, Ксалтътън хвърли шепа прах в краката на жреца, който стоеше като вцепенен на мраморния под. Прахта пламна и около Ораст се разстла син пушек. После се издигна над раменете му, уви се като спирала около врата му и засъска като змия. Писъкът на Ораст премина в хриптене. Той вдигна ръце към врата си, очите му се разшириха, езикът провисна. Пушекът беше като синьо въже, което се затегна около врата му. После избледня и изчезна, а Ораст падна мъртъв на пода.
Ксалтътън плесна с ръце. Влязоха двамата мъже, които често го съпровождаха… дребни, отвратително черни, с червени дръпнати очи и остри като на плъх зъби. Те не говореха. Вдигнаха трупа и го изнесоха.
Ксалтътън махна с ръка, сякаш искаше да покаже, че инцидентът е приключен, и седна до масата от слонова кост срещу двамата крале.
— Какво решавате на това тайно съвещание? — попита той.