— Дълбоките пропасти и вятърът си правят странни шеги — отговори Тиберий и затрака със зъби, както често става с мнозина мъже, прекарали дълго време във влажните тъмници. — Слушайте!
Накрая до ушите им достигна приглушен рев.
— Боят е долу в долината! — извика Тиберий. — Барабанът бие на високото. Да побързаме!
И препусна право към звука от далечния барабан като човек, който най-после е намерил вярната посока. Валерий го последва, ругаейки мъглата. После му дойде наум, че тя ще прикрие и неговото придвижване и Конан няма да го види. Че ще се окаже в гръб на кимериеца преди обедното слънце да разпръсне мъглите.
Не можеше да каже откъде минават — покрай скали, гори или пропасти. Барабанът непрестанно биеше и с придвижването напред се чуваше все по-силно, но битката вече не се чуваше. Валерий нямаше представа накъде се движат. Трепна, когато видя сиви стени да се извисяват от двете му страни и разбра, че яздят през тясно дефиле. Но водачът не проявяваше никакви признаци на нервност и Валерий въздъхна с облекчение, когато стените се отдалечиха и изчезнаха в мъглата. Бяха преминали дефилето. Ако бе планирана засада, тя трябваше да бъде в този проход.
Тиберий отново спря. Барабанът биеше по-силно и Валерий не можеше да определи от коя страна идва звукът. Веднъж се чуваше отпред, миг по-късно отзад, сетне от една или от друга страна. Седнал на бойния си кон, Валерий се огледа нетърпеливо. Около него се виеха валма от мъгла, доспехите му лъщяха от влага. Зад него дългите редици облечени в стомана ездачи се губеха като призраци в мъглата.
— Защо се бавиш, куче? — попита той.
Тиберий бавно се изправи на седлото, обърна глава и погледна Валерий. Усмивката му беше ужасяваща.
— Мъглата се вдига, Валерий — каза той някак странно и посочи с костеливия си показалец — Погледни!
Барабанът замлъкна. Мъглата се разнасяше. През сивите облаци се показаха първите била на високи призрачни върхове. Мъглите се свиваха и избледняваха. Валерий се изправи на стремената с вик, повторен от конниците зад него като ехо. От всички страни бяха заобиколени от високи скали. Не бяха в широка, открита долина, както предполагаше той. Бяха в сляпа клисура, обградена от стръмни скали, високи стотици крачки. Единственият вход или изход беше тясното дефиле, през което бяха минали.
— Подлец! — Валерий удари Тиберий през устата о облечената си със стомана ръка. — Какъв е този дяволски ход?
Тимерий изплю кръвта от устата си и се разтърси от ужасен смях.
— Ход, който ще спаси света от един звяр! Погледни, подлецо!
Валерий извика отново — повече от ярост, отколкото от страх.
Дефилето беше завардено от голяма, ужасна група хора, които стояха мълчаливи като статуи… окъсани рошави мъже с копия в ръце… стотици мъже. А горе на скалите се появиха други лица… хиляди лица… гневни, мършави, свирепи, белязани с огън и стомана, и глад.
— Това е ход на Конан! — изрева Валерий.
— Конан не знае нищо — изсмя се Тиберий. — Това е план на отчаяни мъже, разорени от теб и превърнати в зверове. Конан не е разделил войските си. Ние, които го следваме, сме много вълци, които се лутат из планините, бездомници, хора без бъдеще. Това е наш план и жреците на Азура ни помогнаха с мъглата. Погледни ги, Валерий! Всеки носи върху тялото или душата си отпечатък от твоята ръка. Погледни и мен! Не ме познаваш, нали? Какво ще кажеш за този белег, който твоят палач изгори върху мен? Някога ти ме познаваше. Някога аз бях владетел на Амилиус, човекът, чиито синове ти уби, чиято дъщеря твоите наемни войници отвлякоха и заклаха. Ти каза, че аз няма да жертвам себе си, за да те вкарам в капан! Всемогъщи богове! Хиляда живота да имах, с радост бих ги дал, за да си получиш заслуженото!
— И аз успях! — продължи Тиберий. — Погледни хората, които разори, спомни си за мъртвите, които някога забавляваха теб! Техният час дойде! Тази клисура е твоят гроб. Опитай се да се изкачиш по скалите! Те са стръмни и високи. Опитай се да си пробиеш път назад през дефилето! Копия ще преградят пътя ти, камъни ще паднат върху теб! Куче! Ще те чакам в ада!
Той отметна глава и се засмя и смехът му проехтя между скалите. Валерий се наведе над седлото и го удари. Мечът му отсече рамото и стигна до гърдите. Тиберий падна на земята, смехът му се превърна в гъргорене от бликналата от устата кръв.
Барабаните забиха отново и огласиха клисурата с пронизителен гърмеж. Започнаха да падат камъни. Сред писъка на умиращи мъже от скалите със свистене полетяха облаци стрели.