Двадесет и втора глава
Пътят за Ахерон
Зората едва просветляваше на изток, когато Амалрик изтегли войските си в устието на Долината на лъвовете. Тя беше оградена с ниски, но стръмни хълмове и дъното й се издигаше нагоре в неправилни тераси. На най-горната тераса беше разположена войската на Конан, очакваща атаката. Войските, дошли от Гъндерланд и присъединили се към него, не бяха съставени само от копиеносци. С тях имаше седем хиляди босониански стрелци, четири хиляди благородници и техните васали от север и от запад попълваха редиците на неговата кавалерия.
Копиеносците се наредиха в компактна клинообразна формация в теснината в началото на долината. Бяха деветнадесет хиляди, главно гъндерманци, макар че около четири хиляди бяха аквилонци от другите провинции. По двата им фланга имаше по пет хиляди босониански стрелци. Зад редиците на копиеносците стояха на коне рицари с вдигнати копия: десет хиляди пойтейнци, девет хиляди аквилонци, благородници и опълчение.
Позицията беше много силна. Фланговете не можеха да бъдат заобиколени, защото това изискваше врагът да се изкачи по стръмните гористи хълмове под дъжд от стрели и спрян от мечовете на босонианците. Лагерът на Конан беше точно зад фронта в тясна долина, оградена от стръмни стени, която всъщност беше просто продължение на Долината на лъвовете, но на едно ниво по-високо. Конан не се страхуваше, че може да бъде изненадан в гръб, защото планините зад него бяха пълни с бегълци и разорени мъже, чиято лоялност беше извън всякакво съмнение.
Позицията му беше непревземаема, но и трудно можеше да се измъкне от нея. Тя беше както крепост, така и капан за защитниците си, отчаяна последна позиция на хора, за които единственият начин за оцеляване е победата.
Ксалтътън стоеше на един висок хълм от лявата страна на долината близко до широкото устие. Хълмът беше известен като Кралския жертвеник по отдавна забравена причина. Само Ксалтътън я знаеше, но пък неговата памет датираше отпреди три хиляди години.
Той не беше самичък. Двамата му мълчаливи космати и потайни демони бяха с него и влачеха една млада аквилонска девица със завързани ръце и крака. Оставиха я на древния камък, разположен на самото било на хълма, който твърде много приличаше на жертвеник. Камъкът стоеше там, разяден от природните стихии, от толкова много столетия, че мнозина го смятаха за странно оформена естествена скала. Но какво представляваше и защо беше на това място знаеше единствено Ксалтътън. Демоните стояха настрана с наведени гърбове, а Ксалтътън се бе изправил до каменния жертвеник и гледаше към долината. Тъмната му дълга брада се развяваше от вятъра.
Той виждаше ясно лъкатушещата между хълмовете Ширки чак отвъд входа на долината. Виждаше стоманения клин, изтеглен в началото на терасите, блестящите шлемове на стрелците между скалите и храстите, мълчаливите рицари, застинали на конете си, разветите знаменца над шлемовете, копията, вдигнати нагоре като гора.
Ксалтътън погледна на другата страна и видя дългите стегнати редици на немидийците да се движат като блестяща стоманена стена към входа на долината. Зад тях се виждаха пъстрите шатри на бароните и рицарите и окъсаните палатки на обикновените войници.
Като река от разтопена стомана немидийската войска се вля в долината, знамето с червения дракон се развяваше над нея. Първи вървяха стрелците в равни редици с вдигнати арбалети, със сложени стрели и опънати тетиви. След тях идваха копиеносците, следвани от истинската сила на войската — рицарите с вдигнати копия, яхнали жребци, пристъпващи като на парад.
А по-високо на склоновете по-малката аквилонска войска стоеше застрашително тиха.
Немидийците имаха тридесет хиляди рицари и, както при повечето хиперборейски народи, кавалерията беше ударната сила на войската. Пешите войници само разчистваха пътя за нападението на облечените в доспехи рицари. Имаше двадесет и една хиляда копиеносци и арбалетчици.
Арбалетчиците започнаха да стрелят в движение, без да нарушават редиците. Стрелите хвърчаха с жужене и звънтене. Но или падаха наблизо, или удряха безпомощно стената от щитове на гундерманците. И преди арбалетчиците да се доближат на разстояние, откъдето да могат да убиват, стрелите на босонианците опустошиха редиците им.
След тази първа размяна на огън немидийските стрелци започнаха да отстъпват в безпорядък. Техните доспехи бяха леки, оръжията им не отговаряха на дългите босониански лъкове. Западните стрелци бяха защитени от храсти и скали. Освен това на немидийските пеши войници им липсваше моралът на конниците — те знаеха, че тях ги използуват само да разчистят пътя за рицарите.