Хванал копието, което го прониза, Амалрик падна от седлото. Чу се рев и немидийците отстъпиха пред надигащата се приливна вълна, препуснаха към реката в паническо бягство и напуснаха равнината като вихрушка. Часът на дракона беше отминал.
Тараск не избяга. Амалрик беше мъртъв, знаменосецът бе убит, царското немидийско знаме бе смачкано в кръв и прах. Немидийските рицари бягаха, преследвани от аквилонците. Тараск знаеше, че битката е изгубена, но с шепа верни последователи се спусна към биещите се, обхванат от едно желание — да срещне Конан кимериеца. И най-после желанието му се сбъдна.
Бойните формации на немидийците бяха напълно разбити, сплотените отряди бяха разкъсани на части и пометени. Гербът на Тросеро блестеше в едната част на равнината, тези на Просперо и Палатидий — в други. Конан беше сам. Двамата крале щяха да се бият самички.
Докато препускаха един срещу друг, конят на Тараск се препъна и падна. Конан скочи от своя кон и се затича към него. Немидийският крал стана и го посрещна. Мечовете им блестяха ослепително на слънцето, удряха се с трясък, хвърчаха искри. После издрънчаха доспехи и Тараск падна съборен от един мълниеносен удар на Конан.
Кимериецът стъпи със защитения си със стомана крак върху гърдите на своя враг и вдигна меч. Шлемът му беше отхвърчал. Той разтърси буйната си черна коса, сините му очи блестяха.
— Предаваш ли се?
— Ще ми окажеш ли милост? — попита немидиецът.
— Да. По-добра от тази, която ти оказа на мен, подлецо. Живот за теб и за всичките ти хора, които хвърлят оръжие. Макар че трябва да ти счупя главата, защото си проклет крадец — добави Конан.
Немидиецът изви шия и погледна към равнината. Останките от неговата войска бягаха по каменния мост, преследвани по петите от многобройни аквилонци, които сечаха с ярост, отмъщавайки за всичко преживяно. Босонианци и гундерманци, нахлули в лагера на своите врагове, раздираха палатки и грабеха, вземаха пленници, разбиваха сандъци, обръщаха каруци.
Тараск изруга гневно, после вдигна рамене, доколкото това беше възможно при съществуващите обстоятелства.
— Предавам се. Нямам избор. Какви са условията ти?
— Да ми предадеш всичките си владения в Аквилония. Да заповядаш на гарнизоните си да напуснат крепостите и градовете, които държат, без оръжията си и да изведат колкото се може по-скоро проклетите си войници от Аквилония. Освен това да върнеш всички аквилонци, продадени като роби, и да платиш обезщетение за нанесените от окупацията на страната щети, след като те бъдат оценени. Ти ще останеш заложник до изпълнението на тези условия.
— Добре — каза Тараск. — Ще предам веднага без съпротива всички крепости и градове, държани от моите гарнизони. Другите условия също ще бъдат изпълнени. А какъв ще е откупът за моето тяло?
Конан се засмя и свали крак от облечените в стомана гърди на своя враг, хвана го за раменете и го изправи на крака. Понечи да каже нещо и в същия миг и двамата видяха да се приближава Хадрат. Жрецът беше спокоен и хладнокръвен както винаги и внимателно пристъпваше през редиците мъртви хора и коне.
Конан избърса с окървавената си ръка полепналата с прах пот от лицето си. Беше се бил цял ден. Първо с копиеносците, после на седлото, начело на атаката. Туниката му беше разкъсана, доспехите — изцапани с кръв и нащърбени от удари на мечове, боздугани и брадви. Той се извисяваше с великанския си ръст над труповете като някакъв езически герой от митологията.
— Браво, Хадрат! — високо поздрави той жреца. — Кълна се в Кром, че много се зарадвах като видях сигнала ти! Моите рицари горяха от нетърпение да започнат атака. Повече не можех да ги удържам. Какво стана с магьосника?
— Тръгна по ужасния път към Ахерон — отговори Хадрат. — А аз… аз тръгвам за Тарантия. Тук няма какво повече да правя, а в храма на Митра ме чака работа. Тук цялата работа е свършена. На това поле ние спасихме Аквилония… и не само Аквилония. Твоето завръщане в столицата ще се превърне в триумфална процесия сред ликуващия от радост народ. Всички аквилонци ще приветстват завръщането на своя крал. И така, доскоро в голямата царска зала… Довиждане, кралю на Аквилония!