Постоях върху Бетси десет-петнайсет минути, да разбера как ще се оправи Нейоми със сестра си. Мисля си, ако бяхме открили тайната си на Мери Лий, щеше да се държи както трябва, но така или иначе, Нейоми все не се решаваше да рискува. Имаше всъщност голяма вероятност Мери Лий да не вземе наша страна и току-виж издрънкала всичко на Лъд Мозли; А ние не искахме да рискуваме.
След малко видях, че Нейоми става и почва да се съблича. Моментално разбрах, че ми предстои още един час висене, ако не и повече, докато успее да се измъкне. Луната изгряваше и в двора взе да светлее. Бях свикнал да отварям портата и да пущам Бетси в двора, но нея нощ се побоях. Представи си, Лъд Мозли стане — вода му се припие, туй-онуй… И вземе, че случайно погледне в двора и види кон, току-виж, взел го за някой от своите… ще излезе, ще го затвори в конюшните си… а може и да разбере, че аз съм дошъл. Щом зърне Бетси отблизо, веднага ще види, че кобилата не е негова и тогава ще стане, каквото ще стане. Затуй отворих яхъра и бутнах Бетси в първата празна клетка, която ми попадна. Не посмях да драсна кибрит — отде да знаеш, може тъкмо в това време Лъд Мозли да гледа през прозореца и да види огънчето. И тъй, оставих Бетси в конюшната, затворих вратата и излязох да чакам; додето Нейоми се измъкне, та да се срещнем при люлката.
Когато се наканих да си вървя, беше дванайсет и половина-един. Луната се скри зад облак и в конюшната стана тъмна като в рог. Ръка да протегнеш напред, изчезва: такъв гъст мрак! Пак не посмях да драсна кибрит. Намерих пипнешком вратата на яхъра и се вмъкнах да изведа Бетси. Нищо не се виждаше н като й напипах врата, реших, че си е хвърлила юздата. Все такива ги върши, ако се застои по-дълго време на едно място. Достраша ме да я яхна без никакви поводи, защото можеше да се разбесува из двора и да събуди Лъд Мозли. Взех да търся юздата по земята, няма я! Тогаз изведнъж си помислих да не би аз да съм я свалил в началото и се върнах до вратата там да я търся. Прокарах ръка по дъската и напипах юлара, откачих го, нанизах го на врата на Бетси и я изведох навън. Беше все още тъмно, нищо не се виждаше и доста се полутах, докато случа портата. Като стигнахме на пътя, възседнах кобилата и без да губя повече време около фермата на Лъд Мозли, тръгнах за дома. Стори ми се, че Бетси върви някак смешно — поклаща се ту на една страна, ту на друга и аз, нали нямам седло да се хвана за лъка му, се подхлъзвам по гърба й ту надясно, ту наляво. Но тъй като се радвах, че съм се измъкнал, без да ме спипат, не обърнах внимание. Пристигнах благополучно в къщи, свалих юздата и вкарах Бетси в яхъра. Трябва да е било един-два часът.
На сутринта, тъкмо се готвя да впрягам мулетата и да вървя за оран на новата нива, гледам, по пътя откъм града се носят галоп Лъд Мозли и още трима-четирима, между тях и шерифът, спират и си връзват конете на яслите. Мистър Джон излезе, тупна шерифа по гърба, каза му нещо смешно. Приказваха си така близо половин час. По едно време шерифът попита мистър Джон къде съм. Мистър Джон му отговори, че се стягам да ора на новата нива — там през пролетта бяхме засели царевица, — а шерифът вика, че имал заповед да ме арестува. Мистър Джон попита за какво, така на шега ли, защо? А шерифът — откраднал е, вика, пъстрия кон на Лъд Мозли, Бързоног. Мистър Джон прихна да се смее, още си мислеше човекът, че това е само на шега, но шерифът измъкна някаква хартия и му я показа. Мистър Джон не можа да повярва на очите си и почна да им обяснява, че тук има грешка, тъй като, казва, той не може да открадне кон. Да, аз не крада коне. Мистър Джон знае, че не съм конекрадец. Никога през живота си не съм се насаждал в такава неприятност.