И тогава една сутрин Стивън го събуди рано.
— Обличай се, — каза, — Искам да дойдеш с мен.
Тази сутрин чичо му сам окачи табелката ЗАТВОРЕНО и Ранди го последва между дърветата, надолу през скалите, покрай хитро замаскирана преграда и надолу по дълъг тунел. Ранди чу шум от плискане на вода и още преди чичо му да запали фенера бе разбрал от ехото, че се намират в доста голяма пещера.
Когато газовата лампа светна, не можа веднага да приспособи зрението си. Накрая успя и установи, че стои пред едно подземно пристанище. Освен това му отне доста време да предположи, че странният обект от лявата му страна може би е някакъв вид лодка на нещо като сух док. Той се приближи и я разгледа, докато чичо му пълнеше и палеше друга газова лампа.
Плавателното средство беше плоскодънно и с U-образна форма. Това под него, което му се беше сторило като карт, обаче, се оказа част от самото нещо. Имаше кормила и от двете страни. От двете страни и в задния край висяха свободно големи метални пръстени. Превозното средство беше килнато на едната си страна и стоеше на извития си ръб. Тези особености на конструкцията, обаче, не породиха нищо друго, освен повърхностно любопитство, понеже всичко останало предизвика у него нещо като преклонение пред красотата му.
Бортовете или страните му — в зависимост от това какво точно представляваше нещото — бяха облицовани с фини бронзови плочки с изумителна форма. Мотивите по тях се виеха и криволичеха, смътно наподобяващи някои от по абстрактните рисунки в Книгата на Келтите,но прободени тук и там от големи кабъри. Откритите площи изглеждаха емайлирани — зелени и червени на потрепващата светлина.
Той се обърна към чичо си, който се приближи.
— Прекрасно е. — каза, усмихвайки се.
— Това… мястото му е в някой музей!
— Не. Мястото му е точно тук.
— Какво е това?
Стивън извади парче плат и започна да лъска повърхностите.
— Колесница.
— Не прилича на никоя от колесниците, които съм виждал на снимка. Поради една причина, ужасно е голяма.
Стивън се разсмя.
— Такава и трябва да бъде. Тя е божия собственост.
Ранди го погледна, за да види дали не се шегува. От липсата на изражение върху лицето му, разбра, че не се шегува.
— чия… е? — попита.
— На Лир, Богът на Великия Океан. Той сега спи, заедно с другите Древни — през повечето време.
— И какво прави тя тук?
чичо му отново се засмя.
— Е нали трябва все някъде да я паркира?
Ранди прокара ръката си по студените и гладки форми отстрани.
— Почти бих могъл да ти повярвам. — каза, — Но какво общо имаш ти с това?
— Наглеждам я веднъж в месеца, почиствам я, лъскам я, поддържам я в добро състояние.
— Защо?
— Може да му потрябва един ден.
— Имах предвид защо точно ти?
Той погледна отново чичо си и видя, че той се усмихва.
— Някой член на семейството ни винаги го е правил, — каза, — откакто времената отпреди човека написаха историята. Това е част от дълга ми.
Ранди отново погледна колесницата.
— С тези размери ще е необходим слон, за да я тегли.
— Слонът е творение земно.
— А какво тогава…?
чичо му заслони с ръка светлината на лампата и я доближи до пръстена.
— Аз съм Пазител на Конете на Лир, Ранди. Това е моят символ на службата, въпреки че след всички тези години те ме познават и без него.
Ранди погледна пръстена отблизо. Фигурите по него бяха подобни на тези на колесницата.
— Конете на Лир ли? — попита.
чичо му кивна.
— Преди да отиде да спи заедно с останалите Древни, той ги остави на паша тук в езерото. На един от по-ранните ни предци бе поверено гледането им, както и грижата да не забравят.
Главата на Ранди се замая. Той залитна и се подпря на колесницата.
— Значи всички тези истории, за — разни работи — в езерото…?
— Са верни. — довърши Стивън. — те са цяло семейство, цяло хергеле там. — Той посочи водата. — Аз ги извиквам от време на време и им говоря и им пея на Древния Език, за да им припомням.
— Защо ме доведе тук, чичо? И защо ми казваш всички тези тайни? — попита Ранди.
— Защото за колесницата ми е необходима помощ. Ръцете ми се вкочаняват, — отвърна той, — а няма никой друг, освен теб.
Ранди работи този ден, лъскайки возилото, смазвайки с масло огромните и странно оформени сбруи, които висяха на стената. А последните думи на неговия чичо го бяха обезпокоили доста.
Мъглата се беше сгъстила. Струваше му се, че сега из нея се движат фигури — огромни бавни сенки, плъзгащи се в далечината. Знаеше, че не са игра на лунната светлина, защото бе имало една подобна нощ…