— Би ли си взел пуловера, момче? — беше казал чичо му. — Бих желал да излезем на разходка.
— Добре.
Той остави книгата, която четеше и погледна часовника си. Беше късно. По това време често си лягаха. Ранди беше останал, защото чичо му не си беше легнал, а се беше занимавал с разни работи из малката къща.
Навън беше влажно и малко хладно. Този ден беше валяло. Сега около тях се стелеха изпарения и се кълбяха над водата.
Докато се отправяха по пътечката към брега, Ранди разбра, че чичо му няма предвид обикновена разходка. Той последва светлината от лампата вляво покрай доковете, към едно закътано скалисто място, където земята рязко се спускаше в дълбоките води. Той изведнъж откри, че прелива от любопитство и му се иска да научи повече за странната преданост на чичо му към това място. Откакто живееха заедно беше заобичал силно стареца и откри, че има желание да сподели по-голяма част от живота му.
Стигнаха до мястото — навсякъде около тях мрак, мъгла и плискащи се води — Стивън остави лампата на земята и седна на ръба на една скала. Махна на Ранди да седне до него.
— Сега не искам да се отделяш от мен, каквото и да се случи. — каза чичо му.
— Добре.
— И ако трябва да говориш, говори на Древния Език.
— Добре.
— Ще повикам Конете.
Ранди се вкамени. чичо му сложи ръка върху неговата.
— Ще те е страх, но помни, че няма да ти се случи нищо лошо, докато си с мен и правиш каквото ти кажа. Трябва да бъдеш представен. Ще ги повикам.
Ранди кимна на бледата светлина.
— Давай.
Заслуша се в особените треперливи звуци, издавани от чичо му и в песента, която ги последва. След малко чу плискане и видя приближаващата сянка… Голяма. Каквото и да беше това, то бе огромно. Достатъчно голямо, разбра изведнъж, за да тегли колесницата. Ако някой човек се осмели да го обязди…
Нещото дойде по-близо. Видя, че над масивното тяло се издига дълга тънка шия, щом то изведнъж надигна глава от водата, за да застане пред тях в тази поза в надигащата се мъгла.
Ранди сграбчи скалата под себе си. Искаше да избяга, но откри, че не може да се помръдне. Не куражът бе това, което го задържа на място. Беше страх, толкова силен, че го парализира, карайки космите по врата му да настръхват.
Той погледна Коня, смътно осъзнавайки, че в момента чичо му говори на келтски шотландски.
Фигурата продължи да се движи към тях, потапяйки се частично от време на време. Той насмалко да се разсмее, когато в главата му изникна представата за хипнотизиране на змия. Очите на съществото бяха огромни и в тях слабо проблясваше отражението на малката им лампа. Главата му се накланяше напред, след това назад. Напред…
Огромната глава се склони, идвайки толкова близо, че почти докосна чичо му, който вдигна ръка и я потупа, продължавайки да говори нежно през цялото време.
Изведнъж разбра, че той говори на него. От колко време, не знаеше…
— Това е Скафлеш, — казваше в момента, — а този зад него е Финтаг…
До този момент Ранди не беше осъзнал, че се е появил още един звяр. Сега, с огромно усилие, той отклони поглед от голямата глава на влечугото, която бе извърната към него. Поглеждайки покрай нея, той видя, че е дошло второ такова същество и че то също свежда глава към тях. А зад него се дочуваше още плискане на вода, и още плъзгащи се сенки браздяха изпаренията подобно носове на викингски кораби.
— …А това е Гарвал. Говори им, за да опознаят гласа ти.
Ранди откри, че всеки момент може да избухне в истеричен смях. Но вместо това се чу, че говори, така както би говорил на едно голямо странно куче.
— Добро момче… Ела, ела… Как си? Добро приятелче…
Вдигна бавно ръка и докосна гладката кожа на мордата му. Стивън не бе му казал да го прави. Не беше сигурно защо го бе сторил, освен може би, че това бе начинът му на общуване с кучета и след като започна ръката му се бе вдигнала почти рефлекторно.
Главата на първото същество се приближи още повече към неговата. Усети дъха му на лицето си.
— Казвам се Ранди, Скафлеш, — чу се да казва. — Ранди…
В онази нощ той бе представен на осмина, с най-различни размери и форми. След като чичо му ги бе освободил и те си бяха отишли, той просто остана да седи там, втренчен в пространството над водата. Страхът си беше отишъл с тях. В момента усещаше само вцепенение.
Стивън се изправи, приглади дрехите си и вдигна лампата.
— Да вървим. — каза.
Ранди кимна, стана бавно и се заклатушка след него. Беше убеден, че тази нощ няма да успее да заспи, но когато се прибра в къщи и се хвърли на леглото, светът изчезна почти незабавно Спа до по-късно от обикновено. Не сънува нищо, което да си спомняше.