Сега те отново бяха излезли и чакаха. Оттогава ги беше виждал няколко пъти, но никога сам. чичо му го беше научил на песните, на ключовите думи и фрази, но никога не му се беше налагало да ги използва по този начин. И сега в тази нощ, така подобна на първата, той се бе върнал, сам, а с него се бе върнал и страхът. Той сведе поглед към пръстена на пръста си. Дали наистина го разпознаваха? Дали наистина в него имаше частица от Древната Магия? Или бе само психологическа опора за носещия го?
Една от огромните фигури — Скафлеш, вероятно — се приближи и след това рязко се отдръпна. Бяха дошли без да са били повикани. Очакваха заповедите му, а той седеше там треперещ и стискаше лулата си, която отдавна беше изгаснала.
През по-голямата част от последния месец Стивън бе боледувал, докато накрая остана на легло. Ранди първо бе помислил, че е грип. Но състоянието на стареца се влошаваше непрекъснато. Накрая беше решил да доведе лекар.
Но Стивън бе отказал и Ранди го бе оставил на мира до тази сутрин, когато състоянието му бе тръгнало много на зле.
— Няма как, момче. Това е то. — беше му казал накрая. — човек понякога разбира, а ние винаги знаем. Ще се случи днес и е много важно тук да няма никакъв лекар и да не се разбере за известно време…
— Какво искаш да кажеш? — бе попитал Ранди.
— Ако дойде лекар, ще има и смъртен акт, вероятно и аутопсия, погребение. Не мога да го позволя. Виж сега, за мен е отредено специално място, както за всички Пазители… Искам да се присъединя към дедите си, в мястото, където спят Древните… Бе ми обещано — преди много време…
— Къде? Къде е това място? — бе попитал.
— Островите на Благословените, там в откритото море… Трябва да ме откараш там…
— чичо, — бе казал, поемайки ръката му. — Учил съм география в училище. Няма такова място. Как бих могъл…?
— Навремето това безпокоеше и мен, — каза, — но аз съм бил там… Отведох там баща си преди години… Конете знаят пътя.
— Конете! Как мога… Как могат…
— Колесницата… Трябва да впрегнеш Скафлеш и Финтаг в колесницата и да положиш тялото ми в нея. Първо ме измий и ме облечи в дрехите, които ще намериш в онзи сандък… — Той кимна по посока на един стар морски сандък в ъгъла. — След това се качи на капрата, вземи юздите и им кажи да те отведат до Островите…
Ранди започна да хлипа, нещо, което не беше правил от смъртта на родителите си — колко отдавна бе това?
— чичо, не мога. — каза. — Страх ме е от тях. Толкова са големи…
— Трябва. Това ми е необходимо, за да позная покой. — И отвържи от кея една от лодките. След време кажи на хората, че аз съм излязъл с нея…
Той попи с кърпа лицето на чичо си. Заслуша се в тежкото му дишане.
— Страх ме е. — каза.
— Знам. — прошепна Стивън. — Но ти ще го направиш.
— Аз — ще се опитам.
— И това… — чичото му подаде пръстена. — Това ще ти трябва — за да им покажеш, че ти си новият Пазител…
Ранди взе пръстена.
— Сложи го.
Сложи го.
Стивън бе положил ръка на главата му, когато той се наведе към него.
— Прехвърлям ти този дълг, — каза, — да бъдеш Пазител на Конете на Лир.
След което ръката му се изплъзна и той задиша учестено. После се събуди още два пъти, но не за толкова дълго, че да разговаря. Накрая, по залез слънце, бе починал. Ранди го изми и го облече в дрехите, както беше пожелал, хлипайки през цялото време, без сам да знае дали причината е неговата мъка или неговият страх.
Беше се спуснал в пещерата, за да подготви колесницата. В светлината на лампата бе свалил огромните сбруи и ги бе вързал на пръстените по начина, който чичо му му беше показал. Сега не му оставаше друго освен да призове Конете в този басейн през широкия тунел, който се виеше към езерото и тук да сложи сбруите върху им…
Опитваше се, докато работи да не мисли за тази част от задачата, нагласявайки дългите поводи, и издърпвайки учудващо лекото возило на стартова позиция до водата. Най-малко от всичко му се искаше да мисли за аквапланинг през вълните, теглен от онези зверове на път за някакъв митичен остров с тялото на чичо му отзад.
Напусна пещерата и отиде при доковете, където отвърза една малка лодка, извади котвата й и я засили навътре в езерото преди да я освободи от въжетата. Мъглите вече се вдигаха. Пръстенът блестеше върху ръката му на лунната светлина.
Той се върна в къщата и отнесе тялото на чичо си долу при малък залив близо до водния вход на пещерата. И тогава нервите му не бяха издържали, беше седнал с лулата в ръка и до момента не бе помръднал.
Плискането продължаваше. Конете чакаха. Тогава помисли за чичо си, който му беше дал дом, който му бе оставил този странен дълг…