Мънро освободи предпазителя на картечницата.
Елиът простена, докосна главата си и отвори очи. Мънро го видя как застина при гледката на горилите, но не направи никакво движение. Три зрели екземпляра го приближиха съвсем, и той схвана рисковаността на ситуацията. Елиът остана неподвижен цяла минута. Горилите шепнеха и сигнализираха, но не помръднаха от мястото си.
Накрая Елиът се изправи на лакът; движението му предизвика взрив от сигнализиране, но без някаква пряка заплаха.
На хълма горе Ейми дърпаше Мънро за ръкава и ожесточено сигнализираше. Мънро поклати глава; той не разбираше езика. Повдиган пак картечницата и Ейми го захапа за капачката на коляното. Болката беше изключителна. По-късно самият той се зачуди откъде бе събрал сили да не изреве.
Елиът лежеше на земята опитвайки се да укроти дишането си. Горилите бяха застанали съвсем близо; достатъчно, за да ги докосне, да подуши сладникавия аромат на телата им. Бяха развълнувани; мъжките загрухтяха, едно ритмично хо-хо-хо огласи простора.
Той реши, че е по-добре да се изправи на крака, бавно и методично. Реши, че ако успее да се отдалечи малко от животните, чувството им за опасност ще се притъпи. Но още щом започна да се надига, ръмженето се усили, и един от мъжкарите започна да се придвижва настрани рачешката, като заудря земята с отворени длани.
Елиът мигновено се просна пак на гръб. Горилите се успокоиха, и той реши, че е постъпил правилно. Животните бяха объркани от това човешко същество, стоварило се сред тях; те очевидно не бяха очаквали никакъв сблъсък с човек в пасищата си.
Той реши да ги изчака да приключат с храненето, дори и ако му се наложеше да пролежи на гръб няколко часа докато загубят интерес към него и се отдалечат. Дишаше бавно и спокойно, осъзнавайки, че се поти. Вероятно излъчваше страх, но подобно на хората, при горилите обонянието беше също така слабо развито. Те не реагираха на мириса на страха му. Той зачака. Горилите хъхреха и сигнализираха бързо, опитвайки се да решат какво да правят. И тогава един мъжкар възобнови рачешките си движения, заудря земята и се втренчи в Елиът. Елиът не помръдваше. Пред мисления му взор се разгъваше последователността на поведението на горилите при атака: ръмжене, странични движения, пляскане по земята, късане на трева, удряне в гърдите…
И атака.
Мъжката горила заскуба трева. Елиът усети как сърцето му заблъска бясно гърдите. Горилата беше едро животни, тежеше поне триста паунда. Тя се изправи на задните си крака и заудря гърдите си с отворени длани, издавайки кух звук. Елиът се зачуди какво ли прави Мънро горе. В следващия момент се разнесе някакъв трясък и той видя Ейми да се търкаля по склона на хълма, забавяйки устрема си като се залавяше за насрещните храсти и клони. Тя се приземи точно в краката му.
Горилите бяха изумени до крайна степен. Едрият мъжкар спря да се бие в гърдите, бързо се спусна на четири крака и се опули в Ейми.
Ейми изръмжа.
Едрият мъжкар продължи хода си към Питър, но без да откъсва очи от Ейми. Ейми го гледаше втренчено без да реагира. Това беше чисто изпитание за надмощие. Мъжкарят без колебание се придвижваше все по-близо.
Ейми изрева оглушително; Елиът подскочи от изненада. До този момент я беше чувал да реве така само веднъж или два пъти, и то в моменти на изключителен гняв. Ревът беше доста необичайно явление при женските горили и околните животни се разтревожиха. Ръцете й се свиха, гръбнакът се изпъна, а лицето й се напрегна. Тя се втренчи заплашително в напредващия мъжкар и отново изрева.
Мъжкарят застина с наклонена на една страна глава. Сякаш обмисляше ситуацията. Накрая реши да се оттегли и се върна в полукръга от сивите маймуни наобиколили Питър.
Ейми съвсем преднамерено положи ръка върху крака на Елиът, демонстрирайки собственост върху предмета. Някакъв пъргав младок само на четири или пет години импулсивно се втурна напред оголил зъби. Ейми само го шибна през лицето и младокът изскимтя и побърза да се върне при групата.
Ейми се втренчи към другите горили. И започна да сигнализира. Отивайте оставя Ейми отивайте.
Горилите не реагираха.
Питър добър човешки личност. Тя обаче започна да проумява, че горилите не я разбират, защото направи нещо наистина забележително: въздъхна, възпроизвеждайки същия онзи хъхрещ звук, който издаваха горилите.
Горилите се разтревожиха и се заспоглеждаха.
Но дори Ейми и да говореше езика им, ефект нямаше: те си останаха по местата. И колкото повече въздъхваше, толкова повече реакцията им отслабваше, докато накрая я загледаха с празни погледи.