Тя не успяваше да се разбере с тях.
Ейми се завъртя до главата на Питър и започна да го гали, подръпвайки брадата и скалпа му. Сивите горили бързо започнаха да сигнализират. После мъжкарят започна ритмичното си хо-хо-хо. След като го видя, Ейми се извърна към Питър и му сигнализира, Ейми прегърне Питър. Това го изненада; Ейми никога не го прегръщаше доброволно. Обикновено тя искаше Питър да я прегръща и чеше.
Елиът се изправи и седна на земята; тя незабавно го придърпа към гърдите си, притискайки лицето му в козината си. Мъжката горила в миг престана с ръмженето си. Сивите горили започнаха да дават обратна скорост, сякаш бяха извършили някаква грешка. И в този момент на Елиът му просветна пред очите: тя го третираше като собствено дете.
Това беше класическо поведение на примати при агресивни ситуации. Приматите спазваха строги забрани срещу каквито и да били наранявания на невръстни животни, и тази забрана се търсеше от възрастните животни в много случаи. Мъжките бабуини често приключваха битките си когато единият от мъжкарите сграбчеше някое невръстно животно и го притиснеше до гърдите си; гледката на дребното животинче винаги възпираше всякаква по-нататъшна атака. Шимпанзетата демонстрираха дори още по-рафинирани вариации на същото. Ако някое младо шимпанзе се развихреше прекалено много, някой мъжкар сграбчваше единия младок и го притискаше по майчински към гърдите си, дори и в този случай и двамата — и родителят и детето да бяха чисто символични. И въпреки това жестът беше достатъчен да предизвика защитната реакция срещу по-нататъшно насилие. В този случай Ейми не само спираше по този начин атаката на мъжкаря, но и защитаваше също така и Елиът, като се отнасяше към него като с дете; ако, разбира се, горилите можеха да приемат един брадясал шестфутов мъж за дете.
Така и направиха.
Всички се скриха сред растителността. Ейми пусна Елиът от прегръдката си. Тя го погледна и му сигнализира, Тъпи неща.
— Благодаря ти, Ейми — каза той и я целуна.
Питър чеше Ейми Ейми добра горила.
— Можеш да бъдеш сигурна в това — увери я той и я чеса енергично няколко минути, като през това време тя се търкаляше по земята и грухтеше от удоволствие.
Беше два следобед когато се върнаха в лагера.
— Хванахте ли си горила? — запита ги Рос.
— Не — отвърна Елиът.
— Е, това няма значение — коментира Рос, — защото аз пък не мога да се свържа с Хюстън.
Елиът беше като зашеметен.
— Още ли ни забиват?
— Още по-лошо — каза тя.
Беше прекарала цял час в опити да установи връзка по спътника с Хюстън, и не бе успяла. Всеки път връзката се бе разпадала само след секунди. Накрая, след като се бе убедила, че апаратурата й е в ред, тя бе погледнала за датата.
— 24 юни е — заяви тя. — А на 27 май имахме големи трудности по комуникациите с последната експедиция в Конго. Това беше преди двадесет и седем дни.
— Иска да ти каже, че причината за това е в слънцето — обясни Мънро, видял недоумението на Елиът.
— Точно така — каза Рос. — Това е смущение в йоносферата със слънчев произход.
По-голямата част от смущенията в земната йоносфера — това беше тънкият слой от йонизирани молекули на височина от 50 до 250 мили — се причиняваха от феномени, такива като слънчевите петна по повърхността на слънцето. И след като едно завъртане на слънцето около оста траеше двадесет и седем дни, тези смущения често се повтаряха и следващия месец.
— Добре, нека е слънчево — каза Елиът. — Колко време ще трае?
Рос тръсна глава.
— Обикновено, няколко часа, най-много ден. При нашия случай обаче имаме особено силно смущение, което се е появило много рязко. Само преди пет часа връзките ни бяха окей, а сега няма никой. Става нещо доста необичайно. Може да продължи и седмица.
— Цяла седмица няма да имаме никаква връзка? Никаква компютърна мрежа, нищо?
— Точно така — изрече Рос с равен глас. — От този момент сме изцяло откъснати от външния свят.
5. Изолация
Най-голямото слънчево избухване през 1979 година беше регистрирано на 24 юни от обсерваторията Кит Пийк, Тюсън, Аризона, след което беше надлежно подадено към Центъра по обслужване на космическото пространство, в Боулдър, Колорадо. Първоначално в ЦОКП направо не повярваха на подадената информация: дори и по гигантските стандарти на соларната астрономия, това избухване, обозначено 78/06/414аа, представляваше истинско чудовище.