Начинът обаче, по който Ейми бе спасила Елиът, им подсказа един нов план. Така или иначе, Ейми бе демонстрирала някаква способност да общува със сивите горили; вероятно би могла да им служи и като преводач.
— Мисля, че си струва да опитаме — заяви Елиът.
За нещастие самата Ейми изобщо отричаше, че това възможно. Отговорът й на въпроса „Ейми кара нещо говори?“ тя сигнализира, Не говори.
— Изобщо не говори? — запита Елиът, припомняйки си начина, по който Ейми бе сигнализирала. — Питър иска Ейми кара нещо говори.
Не говори. Вдига шум.
От това той заключи, че тя беше способна да имитира вербализациите на горилите, но нямаше представа за съдържанието им. В момента минаваше два часът; до залез слънце оставаха само четири или пет часа.
— Остави — обади се Мънро. — Явно не може да ни помогне.
Мънро предпочиташе да разбие лагер и да си пробива път на дневна светлина. Той беше убеден, че нямаше да преживеят още една нощ сред горилите.
Нещо обаче човъркаше ума на Елиът.
След годините работа с Ейми той знаеше, че тя притежаваше подлудяващата буквална еднопосочност на детския разум. При нея, особено когато беше в лошо настроение, човек трябваше да формулира изключително точно въпросите си, ако искаше да получи точен отговор. Той заби погледа си в Ейми и запита:
— Ейми кара нещо говори?
Не говори.
— Ейми разбира нещо говори?
Тя не отговори. Дъвчеше някаква сочна клонка, отдадена на усещането.
— Ейми, слушай питър.
Тя го изгледа.
— Ейми разбира нещо говори?
Ейми разбира нещо говори, сигнализира в отговор тя. Тя го предаде по толкова разсеян начин, че отначало той се почуди дали изобщо беше разбрала въпроса му.
— Ейми следи какво нещо говори, Ейми разбира какво говори?
Ейми разбира.
— Ейми сигурна?
Ейми сигурна.
— Проклет да съм! — възкликна Елиът.
Мънро само поклати скептично глава.
— Имаме още само няколко часа дневна светлина — каза той. — А дори и да научиш дяволския им език, как ще разговаряш с тях?
6. Ейми кара нещо говори
В три следобед Елиът и Ейми се бяха укрили напълно в гъстата зеленина на склона на хълма. Единственият признак за присъствието им беше тънкият конус на микрофона щръкнал от храсталака. Микрофонът беше свързан към видеомагнитофона в краката на Елиът, който той използваше да записва звуците на горилите по хълмовете от другата страна.
Единствената трудност беше да определят към коя горила точно е фокусиран микрофона и в коя горила точно се е съсредоточила Ейми и дали това беше едно и също животно. Той никога не можеше да бъде сигурен, дали Ейми превеждаше вербализациите на същото животно, което записваше в момента. Най-близката група наброяваше осем животни и Ейми непрестанно се разсейваше. Една от женските имаше шестмесечно малко и в един момент, когато някакво пчела го ухапа, Ейми сигнализира Бебе пощръкляло. Елиът обаче записваше един мъжкар.
Ейми, сигнализира той. Не се разсейвай.
Ейми не разсейва. Ейми добра горила.
Да, сигнализира той. Ейми добра горила. Ейми обръща внимание мъж нещо.
Ейми не обича.
Той изпсува наум, и изтри половин час от преводите от Ейми. Тя очевидно се бе закачила не за тази горила, за която трябваше. Когато стартира наново магнитофона, той реши, че този път ще записва всичко, което наблюдава Ейми. Какво нещо наблюдава Ейми? сигнализира той.
Ейми наблюдава бебе.
И този път нямаше да се получи нищо, защото бебето още не говореше. Ейми наблюдава женско нещо, сигнализира той.
Ейми обича наблюдава бебе.
Тази зависимост от Ейми беше като кошмар. Намираше се в ръцете на животно, чието мислене и поведение той едва разбираше; беше откъснат от останалото общество на човешки същества и машинарии, като по този начин бе станал още по-зависим от животното; и въпреки това нямаше друг изход, освен да й се довери.
След още един час започна да се здрачава и той се върна с Ейми в лагера.
Мънро бе дал всичко от себе си.
Първо бе изкопал серия от дупки подобни на капани за слонове около лагера; представляваха дълбоки ями набучени с остри колове, покрити с листа и клонки.
Разшири рова на няколко места, и почисти мъртвите дървета и храсталаци които можеха да бъдат използвани като мостове.