Елиът беше разочарован.
— Не знам какво очаквах в онзи момент — разказваше по-късно той, — но това просто се оказа кафяво обагрен тунел в земята; от стените му тук-там стърчаха скали. Не можех да разбера какво толкова им се вълнуваше Рос.
Тези парчета кафяви скали представляваха диамантите; след като бъдеха почистени, те придобиваха прозрачността на мръсно стъкло.
— Помислиха, че съм превъртяла — каза по-късно Рос, — защото почнах да скачам като малко момиченце. Защото просто не знаеха какво се намира пред очите им.
В една обикновена кимбърлитова тръба диамантите са разпръснати в скалната матрица. На всеки сто тона обработена скална маса диамантените мини извличаха средно само по тридесет и два карата, или една пета част от унцията. Ако погледнете надолу в шахтата на някоя диамантена мина, няма да видите никакви диаманти. Мините на Зиндж обаче изобилстваха със стърчащи камъни. С помощта на мачетето си Мънро откърти шестстотин карата. А Рос видя шест или седем камъка стърчащи от една стена, всеки един от тях не по-малък от онези откъртени от Мънро.
— С просто око се виждаха четири-пет хиляди карата — каза по-късно тя. — Без никакво копаене, без отделяне, без никакви усилия. Просто си седиш и им се любуваш. Това беше мина по-богата и от мината Премиер в Южна Африка. Направо беше невероятно.
Елиът формулира на глас въпроса, който вече се въртеше в главата на Рос.
— След като тази мина е толкова приказно богата, защо са я изоставили?
— Горилите са излезли извън контрол — обади се Мънро. — Писнало им е да ги експлоатират и са направили революция.
И той се разсмя с цяло гърло докато къртеше диаманти от скалата.
Рос размисли над идеята му, както бе прехвърлила през ума си и по-ранното предположение на Елиът, че градът е бил връхлетян от чума. По нейно мнение обяснението беше доста по-прозаично.
— Мисля, — каза тя, — че според техните представи мините са се изчерпали.
Действително, погледнати като скъпоценни камъни, тези кристали бяха с много лошо качество — сини, изпъстрени с примеси.
Хората от Зиндж едва ли биха могли да предполагат, че петстотин години по-късно тези същите безполезни камъни ще бъдат далеч по-желани от всички останали минерални ресурси на планетата.
— Какво ги прави тия сини диаманти толкова ценни?
— Те ще променят света — заяви Рос. — Ще сложат край на ерата на ядреното оръжие.
2. Война със скоростта на светлината
През януари 1979 година докато свидетелства пред сенатския подкомитет по военните въпроси генерал Франклин Е. Мартин от Агенцията по проекта за авангардни изследвания към Пентагона, заявява:
— През 1939 година в самото начало на Втората световна война най-важната страна на света за американските военни усилия беше Белгийско Конго.
Мартин обяснява, че Конго, сега Заир, в продължение на четиридесет години е било жизнено важно за американските интереси, а в бъдеще дори ще повиши значението си за Америка. (Мартин казва направо, че „тази страна ще влезе във война с всяка друга страна заради Заир преди още да се сбием за което и да било арабско нефтено кралство“.)
През Втората световна война с три пратки държани в абсолютна тайна Конго снабдява Съединените щати с урана използван при създаването на атомните бомби хвърлени върху Япония. Към 1960 година Съединените щати вече не се нуждаят от уран, но медта и кобалтът си остават стратегически суровини. През седемдесетте ударението се измества към заирските залежи от тантал, волфрам и германий — елементи жизнено необходими за полупроводниковата електроника. А през осемдесетте „така наречените сини диаманти тип IIв ще представляват най-важният военен ресурс в света“, а по презумпция Заир е извънредно богат на такива диаманти. По мнението на генерал Мартин сините диаманти са необходими защото „навлизаме в ера когато грубата разрушителна сила на оръжията ще бъде далеч по-маловажна, отколкото скоростта и интелигентността.“
В продължение на тридесет години военните мозъци всяка нощ имаха кошмари изпълнени с междуконтинентални балистически ракети. Мартин обаче твърди, че „междуконтиненталните балистични ракети са груби оръжия. Те изобщо не се приближават до теоретичните граници налагани от физическите закони. Според законите на айнщайновата физика, нищо не може да превиши скоростта на светлината, или 300 000 километра в секунда. Сега ние разработваме високоенергийни импулсни лазери и корпускулярни оръжейни системи, които функционират със скоростта на светлината. Пред лицето на такива оръжия, балистичните ракети със своите 17 000 мили в час не представляват нищо друго освен мудни динозаври от предишна ера, толкова подходящи, колкото и кавалерията през Първата световна война, и също толкова лесно унищожими.“