Реката се гънеше в многобройни завои и извивки. На всеки завой имаше по някой спокоен участък покрай брега, който според Кахега беше любимото място за отдих на хипопотамите. Той посочи също така и тревата по бреговете, опасана толкова ниско, сякаш косена със сенокосачка.
— Всеки момент — проговори Кахега.
Дочуха басово грухтене. „Ха-ха-ха-ха.“ Звучеше като че ли някой старец се мъчеше да си изхвърли храчките от дробовете. В предната лодка Мънро се напрегна. Подминаха още един завой, носени плавно от течението. Двете лодки бяха на десетина ярда една от друга. Мънро държеше пушката си готова за стрелба.
Звукът се появи отново, този път хорово: „Ха-ха-ха-ха.“
Кахега заби греблото във водата. Само след секунда опря в дъното. Той го измъкна: само три ярда бяха мокри.
— Не дълбоко — каза той, клатейки глава.
— Това лошо ли е? — запита Рос.
— Да, мисля, че лошо.
Влязоха в следващия завой и Елиът видя половин дузина частично покрити от водата черни скали близо до брега, блестящи под лунната светлина. И изведнъж една от „скалите“ с грохот изплава и пред очите му от водата изникна едно огромно чудовище, застанало на четирите си къси и дебели крака, което след миг се втурна срещу лодката на Мънро.
Мънро изстреля ниско един магнезиев патрон; в ярката бяла светлина Елиът открои една гигантска уста, четири грамадни блестящи зъби, и глава извита нагоре; животното нададе рев. В следващия миг хипопотамът беше обгърнат от облак бледожълт газ. Газът се разсея и очите им засмъдяха.
— Той използва сълзлив газ — обади се Рос.
Лодката на Мънро продължи напред. Мъжкият хипопотам се бе потопил с рев във водата и бе изчезнал от погледа им. Хората от втората лодка започнаха да примигват често-често и да трият сълзите си докато наближаваха локвата. Сигналната ракета пращеше над главите им, като падаше и хвърляше продълговати сенки върху водата.
— Може и да се отказал — проговори Елиът. Хипопотамът не се виждаше никъде наблизо. Плаваха в мълчание.
И изведнъж носът на лодката се рязко се надигна; хипопотамът изрева и Рос изпищя. Кахега залитна с цялото си тяло и изпразни пушката си във въздуха. Лодката се стовари с трясък обратно във водата, вдигайки бризги, а Елиът с мъка издрапа на четири крака да провери как е Ейми, като се озова втренчен в една огромна розова уста, която го облъхна с горещия си дъх. Муцуната се завъртя странично и зъбите разпраха корпуса на гумената лодка; въздухът започна да излиза със съскане, образувайки мехури във водата.
Гигантската паст отново се разтвори и нададе рев, но този път вече Кахега беше на мястото си и изстреля щипещ облак газ. Хипопотамът се дръпна назад и отново се гмурна, разлюлявайки лодката, като я блъсна надолу по течението. Цялата дясна част на лодката бързо се свиваше със свистене; въздухът съскаше през разпраните участъци. Елиът се опита да ги събере с ръце, но съскането продължаваше. Щяха да потънат само след минута.
Зад тях хипопотамът отново атакува, порейки водата като някой скутер и надаващ боен рев.
— Дръжте се! — изрева Кахега и отново стреля. Хипопотамът изчезна зад поредния облак газ, и лодката навлезе в следващия завой. Когато газовият облак се разсея, от животното нямаше и следа. Сигналната ракета падна във водата и мракът отново ги погълна. Елиът сграбчи Ейми и след малко се озоваха застанали до колене в мътната вода.
Успяха да закарат лодката до тъмния бряг. Мънро заби греблата и успя да изкара и тяхната лодка на брега. Той огледа пораженията и обяви, че ще надуят още една лодка и ще продължат. Обяви почивка и всички се излегнаха на брега под лунната светлина; тишината се огласи от непрекъснати плесници; всички биеха комарите.
Покоят им внезапно беше нарушен от свистящия писък на ракети „земя-въздух“, разцъфващи в ослепителни експлозии в небето над тях. С всяка експлозия брегът се обагряше яркочервено, хвърляйки дълги сенки, след което отново потъваше в мрак.
— Хората на Мугуру стрелят, не си играят — забеляза Мънро, посягайки за полевия си бинокъл.
— Но по какво стрелят? — запита Елиът, втренчен в небето.
— Направо ми взе думите от устата — отвърна Мънро.
Ейми докосна Мънро за ръката и сигнализира, Птица идва. Никой обаче не чуваше шум от самолет; във въздуха се разнасяше само грохотът на ракетите.
— Как мислиш, дали наистина чува нещо? — запита Мънро.
— Има много остър слух.
И в този момент всички дочуха бръмченето на далечен самолет, който приближаваше от юг. С наближаването му вече се виждаха отчаяните маневри, с които пилотът се мъчеше да се провре сред букета избухващи ракети.
— Тия бедни копелета се опитват да спечелят време — произнесе Мънро, оглеждайки самолета през бинокъла. — Това е транспортен С-130 със знаците на японски авиолинии. Снабдителен самолет за базовия лагер на консорциума; ако успее да се промъкне, разбира се.
Огромната машина лавираше с отчаяно усилие, описвайки бесни зиг-заги сред избухващите ракети.
— Това трябва да е надминало всичките им очаквания — проговори Мънро. — Екипажът сигурно се моли групово; договорът им едва ли е предвиждал каскада като тая.
Елиът изпита внезапно съчувствие към непознатия екипаж; представяше си как надзъртат ужасени през илюминаторите. Дали крещяха на японски? Проклинайки минутата, когато се бяха съгласили да вземат участие?
След миг, когато самолетът се устреми на север и се скри от очите им, една последна ракета с нажежено до алено сопло се втурна подир него, но той вече бе потънал зад дърветата, и до слуха им достигна грохотът на далечна експлозия.
— Сигурно се измъкнаха — каза Мънро, изправяйки се на крака. — По-добре да тръгваме.
Той закрещя на суахили към Кахега да събира хората си.