— Тук обаче не е проработила — възрази Елиът.
— Не е — съгласи се Рос. — И Ейми не изглеждаше особено раздразнена.
— Какъв ефект оказва върху човешката слухова система?
— Ти го усети. Досаден, но поносим, и това е всичко. — Тя му хвърли поглед. — Но тук, в тази част на Конго, няма други човешки същества. Освен нас.
— Можем ли да си осигурим по-добра защита на периметъра? — запита Мънро.
— Абсолютно — отвърна Рос. — Ще ви осигуря защитен периметър от следващото поколение; способен е да спре всичко, освен слонове и носорози.
Гласът й обаче не прозвуча убедено.
По-късно същия следобед се натъкнаха на останките и на лагера от първата експедиция на ТСЗР. Бяха на косъм да го пропуснат, защото за изминалите осем дни пълзящите лиани и растения бяха вече започнали да покриват останките, заличавайки всички следи. Нямаше кой знае колко останало — няколко парчета оранжев найлон, смачкан алуминиев тиган, разбития триножник, и счупената видеокамера, със зелени си платки разпръснати наоколо по земята. Не откриха тела, и тъй като залезът беше близо, продължиха.
Ейми вече беше забележимо разтревожена. Не отива, сигнализира тя.
Питър Елиът не обърна внимание.
Лошо място лошо място не отива.
— Продължаваме, Ейми — каза той.
Четвърт час по-късно спряха да починат на една миниатюрна полянка. Над гората се извисяваше тъмният конус на Мукенко, и слабите кръстосани зелени лъчи на лазерите блестяха във влажния въздух. А точно под пресечната им точка се намираха покритите с мъх каменни блокове, наполовина закрити от зеленината на джунглата; изгубеният град Зиндж.
Ейми се обърна към Ейми.
Ейми я нямаше.
4. Съдбоносен
Той не можеше да повярва на очите си.
Отпървом си помисли, че тя просто го наказваше, като бягаше от него, за стрелата с лекарството при реката. Той обясни на Мънро и Рос, че тя е способна на такива неща, и следващия половин час го прекараха бродейки из джунглата и викайки името й. Никой не се отзова; гората остана безмълвна. Половината час стана цял, после два.
Елиът беше на ръба на паниката.
Когато тя не се появи, трябваше да се разгледа друга възможност.
— Може би е избягала с последната група горили — предположи Мънро.
— Невъзможно — отсече Елиът.
— Тя е вече на седем години — повдигна рамене Мънро. — Горила е.
— Невъзможно е — упорстваше Елиът.
Но той разбираше добре какво има предвид Мънро. Хората, отглеждащи горили, в един момент се изправяха очи в очи с факта, че вече не можеха да ги задържат до себе си. При достигане на зрелост животните наедряваха твърде много, ставаха прекалено мощни, прекалено бързо забравяха всичко научено; гените си казваха тежката дума. Не можеха повече да ги държат в пелени и да се преструват, че люшкат човекоподобни създания. Гените им притежаваха закодирани неизбежните разлики, които в крайна сметка ставаха невъзможни за пренебрегване.
— Общностите на горилите не са затворени общества — напомни му Мънро. — Те приемат и непознати, особено женски особи.
— Тя не би го направила — упорстваше Елиът. — Не би могла да го направи.
Ейми беше отраснала още от най-ранна възраст сред човешки същества. Тя познаваше много повече света на западната цивилизация, отколкото джунглата. Ако Елиът по разсеяност подминеше любимото й заведение, тя бързо го потупваше по рамото и му посочваше грешката. Какво знаеше тя за джунглата? Този свят й беше точно толкова чужд, колкото и на Елиът. А и не само това…
— По-добре да разбием лагера — каза Рос, хвърляйки поглед на часовника си. — Тя ще се върне… ако пожелае, разбира се. В края на краищата, не ние я изоставихме. Тя ни напусна.
Те си носеха и бутилка шампанско Дом Периньон, но никой не беше в настроение да празнува. Елиът чувстваше угризения, загдето беше загубил Ейми; останалите бяха ужасени от видяното в по-ранния лагер; нощта падаше бързо, а имаше още толкова за довършване по системата на ТСЗР известна като ЗССНОС, или Защитна Система Срещу Натрапници от Околния Свят.