Гледката на барелефите напомняше на Елиът за очилата за нощно виждане. Ако гледаш право в стената, не виждаш нищо, освен тъмен мъх и лишеи и дялан камък. Вгледаш ли се обаче в дребния екран на компютъра, можеш да видиш оригиналните картини, сякаш вибриращи и живи. По думите му по-късно, „всичко беше много странно. Намирахме се по средата на джунглата, но можехме да наблюдаваме заобикалящата ни среда само индиректно, посредством машини. Използвахме инфрачервени очила през нощта, и видеокамера през деня, за да виждаме. Използвахме машини, за да видим онова, което с невъоръжено око беше невъзможно да се забележи, и зависехме изцяло от тях.“
Още по-странно му изглеждаше, че информацията, записана с видеокамерата, трябваше да пропътува повече от двадесет хиляди мили, преди да се завърне върху екрана, само на няколко фута пред тях. Както каза по-късно, това беше „най-дългият гръбначно-мозъчен нерв в света“, създаващ един наистина много странен ефект. Дори и при скоростта на светлината, връзката се осъществяваше със закъснение от една десета от секундата, а след като и компютърът в Хюстън изискваше известно време за обработка, изображенията не се появяваха едновременно върху екрана, а с половин секунда закъснение. На пръв поглед не беше много, но вече беше точно на границата на възприятието. Сцените, открили се пред тях, им помогнаха да навлязат в същността на града и бившите му обитатели.
Жителите на Зиндж били относително високи чернокожи хора, с обли глави и мускулести тела; на външен вид наподобявали говорящите наречието Банту, които първи проникнали в Конго от високите савани на север, преди две хиляди години. Те бяха обрисувани като живи и енергични; въпреки горещия климат предпочитали изящно изработените и дълги многоцветни роби; позите и жестовете им били силно изразителни и съдържателни; опустошените и порутени здания странно контрастираха с веселите и живи образи на своите отдавна изтлели създатели.
Първите декодирани фрески показваха пазарни сцени: продавачи приклекнали на земята до красиви плетени кошници пълни с някакви кръгли предмети, докато купувачите стояха прави и се пазаряха с тях. Първоначално всички считаха, че заоблените предмети са някакви плодове, но Рос реши, че това скъпоценни камъни.
— Това са нешлифовани диаманти в една заобикаляща матрица — каза тя, без да откъсва поглед от екрана. — Продават диаманти.
Фреските ги наведоха на представата какво се е случило с обитателите на Зиндж, защото градът беше явно изоставен, а не разрушен; нямаше и следа от война или нашественици, никакво свидетелство за какъвто и да било катаклизъм или природно бедствие.
Рос изрази на глас най-дълбоко спотайваните си страхове, че диамантените мини са се изчерпали, превръщайки града в призрачно селище подобно на толкова много миньорски поселения в историята. Елиът беше на мнение, че някаква чумна епидемия или друга болест е обезлюдила града. Мънро каза, че според него горилите са виновни за бягството на жителите.
— Не се смейте — каза им той. — Това е вулканична област. Изригвания, земетресения, изпепеляващи суши, пожари в саваната — всичко това може да докара иначе кротки животни до обезумялост.
— Разбунтуваната природа? — запита Елиът, поклащайки глава. — Тук изригванията са през няколко години, а ние знаем със сигурност, че градът е съществува в продължения на много столетия. Това не е възможно.
— Може да е имало дворцов преврат.
— Но какво общо може да има това с бунта на горилите? — изсмя се Елиът.
— Случва се. — Мънро беше непреклонен. — Това е Африка; винаги, когато има война, животните направо полудяват.
И той им разказа истории за бабуини атакували фермерски къщи и автобуси в Етиопия.
Елиът обаче не беше впечатлен от разказа му. Представата за природата отразяваща като огледало човешките постъпки беше много стара, най-малкото поне от времето на Езоп, и също толкова научна.
— Околният свят е индиферентен към човека — каза той.
— О, няма съмнение — отвърна Мънро. — Въпросът е само колко е останало от него.
Елиът не беше склонен да се съгласи с Мънро, но в действителност един добре известен научен труд доказваше тъкмо гледната точка на Мънро. През 1955 година френският антрополог Морис Кавале публикува една силно противоречива статия озаглавена „Гибелта на Природата“. В нея той твърди:
„Преди един милион години земята се е характеризирала с проникваща навсякъде дива фауна и флора, която можем да наречем «природа». И посред тази дива природа се намирали отделните островчета, човешки поселения. Без значение дали са били пещери с изкуствено поддържан огън или по-късно градове с жилищни комплекси и обработваеми селскостопански площи, тези островчета или острови определено не са част от природата. През последвалите хилядолетия площта на недокоснатата природа обграждаща изкуствените човешки селища прогресивно намалява, макар и тенденцията да остава незабележима през дългия ход на столетията.