— Някакъв проблем ли има? — намеси се Рос.
— Не разбирам последователността. Трябва да питам…
— Преди да го направиш — прекъсна го тя, — прегледай още веднъж предаденото до този момент. Всичко е в паметта.
Тя натисна бутона REPEAT.
Проведеният до този момент разговор изникна отново върху екрана. И в този момент едно изречение се вряза в мозъка му. МЙКА ВЧЕ БЛА МРТВА НЕ ИЗДНА.
Защо не са изяли майката? Месото на горилата се посрещаше добре, дори се смиташе за деликатес в тази част от басейна на Конго. Той бързо набра въпроса:
ЗЩО МЙКАТА НЕ БЛА ИЗДНА
МЙКТА И МЛКОТО НМРНИ ОТ ВОНН ПАТРЛ НА МСТНА АРМЯ ОТ СУДАН ПРНСЕН ТРУП И МЛКО В БАГИМИНДИ ЗА ПРДЖБА НА ТРСТИ. СУЕНСН БЛА ТАМ.
Пет дни! Елиът светкавично набра важния въпрос:
КДЕ НМРНИ?
Отговорът се появи незабавно:
НЕЗВСТН ОБЛСТ КОНГО.
ПДРОБНСТ
НМА ПДРОБНСТ. След кратка пауза: ИМА ОЩЕ КРТНИ.
ДАВЙ набра той.
Екранът се изпразни и след това се изпълни със следващото изображение. Това беше снимка в по-едър план на строшения череп на женската горила. А до строшения едър череп дребно черно създание се беше сгушило проснато върху земята със свити ръце и крачета, и уста застинала в непрестанен писък.
Ейми.
Рос на няколко пъти повтори диалога им, приключвайки с изображението на Ейми като малка — дребна, черна и пищяща.
— Не е чудно, че от толкова време сънува кошмари — каза Рос. — Сигурно е видяла как загива майка й.
— Е, сега поне вече можем да бъде сигурни, че това не са били горили. Те не посягат една на друга.
— Точно сега не можем да бъдем сигурни в каквото и да било — заяви Рос.
Нощта на 21 юни беше толкова спокойна и тиха, че към десет часа изключиха нощните инфрачервени прожектори, за да пестят енергия. Почти в същия момент в листата отвън периметъра нещо се раздвижи. Мънро и Кахега мигновено вдигнаха пушките. Шумът се усили и те дочуха странен въздишащ звук, подобно на хъхрене.
Елиът също го чу и мравки полазиха по гърба му; това беше онзи същият звук, записан в предаването от първата експедиция в Конго. Той включи магнитофона и вдигна високо микрофона. Всички зачакаха напрегнати, наострили уши.
Но през следващия час нищо не се случи. Листата шумоляха навред около тях, но не се виждаше нищо. Малко преди полунощ оградата на периметъра, която беше под напрежение, избухна в искри. Мънро мигновено изви пушката към мястото и стреля; Рос веднага включи нощното осветление и лагерът се обля в тъмночервено сияние.
— Видяхте ли го? — запита Мънро. — Видяхте ли какво беше?
Те поклатиха глави. Никой не беше видял нищо. Елиът провери записите: чуваше се само резкият пушечен гърмеж и съскането на искрите. Нямаше никакво дишане.
Остатъкът от нощта мина спокойно.
10 ДЕН: ЗИНДЖ
22 Юни, 1979 година
1.
Утрото на 22 юни беше мъгливо и сиво. Питър Елиът се пробуди в шест сутринта и видя, че лагерът вече беше на крак. Мънро обикаляше периметъра на лагера с прогизнали дрехи от мокрите листа. Той поздрави Елиът с триумфален поглед и посочи към земята.
Там имаше пресни отпечатъци от нечии крака. Бяха дълбоки и къси, с приблизителна триъгълна форма, а между палеца и останалите четири пръста имаше широко пространство: точно както при човека.
— Определено не са човешки — заяви Елиът, привеждайки се да ги разгледа по-отблизо.
Мънро не каза нищо.
— Някакъв примат.
Мънро не каза нищо.
— Не е възможно да са на горила — завърши Елиът докато се изправяше. Видеокомуникациите му с Хюстън от предната нощ бяха затвърдили убеждението му, че горилите нямат нищо общо със случая. Горилите не се убиват едни други. — Не може да е горила — повтори той.
— Сто на сто горила — заяви Мънро. — Само виж това. — Той посочи към друг участък от почвата. — Това са кокалчетата, точно когато ходят на ръце.
— Но горилите са свити животни, които спят нощем и избягват контакт с хората — възрази Елиът.
— Иди го кажи на тая, която е оставила отпечатъците.