Въпреки ентусиазма си обаче те не откриха нищо интересно в дълбините на града. По-късно през деня се изкачиха на по-горните нива, излизайки в сграда изпълнена до такава степен с барелефи, че я кръстиха „галерията“. Изследваха изображенията в галерията посредством видеокамерата свързана със спътника.
Те съдържаха картини от обичайния живот в града. Виждаха се домашни сцени: жени готвеха върху огньове, деца играеха на топка с пръчки, приклекнали писари драскаха върху глинени плочки. Имаше и цяла стена с ловни сцени, мъже с кожени препаски около слабините, въоръжени с копия. И накрая епизоди от мините, мъже изнасящи кошници със скъпоценни камъни от тунели изпод земята.
Забелязваха се обаче някои липсващи елементи в тази иначе богата панорама от ежедневния живот. Хората от Зиндж имаха ловни кучета, и цяло разнообразие от котки, използвани като домашни питомци; и въпреки това очевидно на тях никога не им бе хрумнало да използват животните като впрегатен добитък или за пренасяне на товари. Всичката груба работа се вършеше от човешки роби. Изглежда не бяха открили и колелото, защото никъде не се виждаха каруци или някакви други колесни средства. Всичко се пренасяше на ръка в кошници.
Мънро дълго време гледа картините и накрая произнесе:
— Нещо липсва.
Бяха се спрели пред сцена от диамантените мини; тъмни отвори в земята откъдето излизаха мъже натоварени с кошници пълни със скъпоценни камъни.
— Но разбира се! — щракна с пръсти Мънро. — Няма полиция!
Елиът успя да потисне усмивката си; за него не беше трудно да се досети, че мъж като Мънро ще се зачуди най-вече за липсата на полиция в това отдавна загинало общество.
Мънро обаче настояваше, че наблюдението му е особено важно.
— Вижте добре — каза той. — Този град е съществувал само заради диамантените си мини. Иначе съществуването му би било лишено от смисъл в сърцето на тая дяволска джунгла. Зиндж е представлявала цивилизация, основаваща се на минното дело — богатството й, търговията й, ежедневният й живот, всичко е зависело от минното дело. Това е пример за класическа монокултурна икономика; и въпреки това те не са я охранявали, не са я регулирали, не са я управлявали?
— Има още неща, които не сме видели — например картини изобразяващи хранещи се хора. Може би е имало табу върху изображенията на стражите.
— Възможно е — отвърна Мънро неубеден. — Но във всеки миннодобивен комплекс по целия свят охраната веднага се набива в очи, като доказателство за контрол. Идете в южноафриканските диамантени мини или в боливийските за добив на изумруди и първото нещо, което ще видите, това е охраната. Тук обаче — той посочи към барелефите, — няма абсолютно никаква охрана.
Карън Рос предположи, че те вероятно не са имали нужда от охрана, защото в обществото на Зиндж са царували ред и мир.
— В края на краищата, това е било много отдавна — изтъкна тя.
Мънро обаче си беше скептичен.
— Човешката същност не се променя — заяви той.
На излизане от галерията се озоваха в един открит двор, обрасъл с лиани и виещи се растения. Дворът притежаваше определено качество, подсилено с колоните на едно подобно на храм знание от едната си страна. Вниманието им веднага беше привлечено от настилката на двора, върху която бяха разхвърляни десетки дузини каменни гребла като онзи чифт, намерен от Елиът.
— Проклет да съм — възкликна той. Проправиха си път през купищата гребла и влязоха в сградата, която впоследствие кръстиха „храма“.
Тя се състоеше от една единствена просторна квадратна зала. Таванът й се беше пропукал на няколко места, през които се просмукваха слънчеви лъчи. Право пред себе си видяха едно огромно струпване на виещи се растения, високо над десет фута, истинска растителна пирамида. В следващия момент проумяха, че всъщност това беше статуя.
Елиът се изкатери върху статуята и започна да разкъсва гъстата зеленина. Работата не беше никак лесна: бодливата растителност се беше впила във всяка цепнатина. Той хвърли поглед назад към Мънро.
— Сега по-добре ли е?
— Ела и виж — отвърна му той със странно изражение.
Елиът внимателно се спусна долу и се дръпна настрани да погледне. Макар и статуята да беше изронена и загубила всякакъв цвят, той ясно различи огромната изправена горила с хищно озъбено лице и широко раздалечени ръце. Във всяка ръка държеше по едно каменно гребло като цимбали, готови всеки миг да се ударят един в друг.