Петко Тодоров
Конкурс
Живота е непрестанна борба, а съдбата като че тях избра да се срещнат лице с лице и враждебно да си повдигнат един другиму ръка, без ни най-малко сами те да си желаят това. И двамата бяха расли и се въодушевлявали под сянката на един и същ идеал, тръгнали задружно по един и същи път; хиляди пъти повтаряли заедно общата ученическа клетва: „всички за един и един за всички“. Ала това като че ли остана мъртво слово още при първата крачка в живота им.
Те бяха млади, щу хвърлили гимназическия шинел, по лицата им щу бе се врязала първата житейска бръчка, в ума им щу бе се родила първата загадочна мисъл — мисълта за хляба. Всред мечти, кроежи и ученически идеализации, всред оскъдности и лишения Дойчинов и Сираков свършиха гимназиалния курс много по-хубаво, отколкото ония свои другари, които живееха в ситост и задоволство…
Бавно протекоха първите дни на ваканцията. Далеч един от други, в първата крачка отвън училището, те се вдадоха в размишления за своята бъдеща кариера, при всичко че и двамата негодуваха и никога не искаха да бъдат кариеристи. Най-близкото, което стоеше до ума, бе скромната учителска катедра; но и на двамата им се искаше да продължат своето образование и двамата искаха да влязат в оня храм на науката, над вратите на който стоят буквите: „Университет“; който толкова ги е съблазнявал в шумните ученически разговори.
Колкото и силно да беше това влечение, то трябваше да се спре пред мисълта за средства. Дойчинов не притежаваше нищо, баща му — стар селянин, едва със заеми, усилен труд и пестение му помогна да свърши гимназията, но сега той беше изнурен от работа и неговата надежда бе син му. Сираков пък нямаше нито баща, нито майка; сам оставен под една селска стряха, той трябваше да работи, защото и последното парче нива, останало от баща му, го бе продал да се учи.
Едва ли бяха изминали две седмици, откогато Дойчинов ходеше сам из глухото запустяло село и не можеше да се реши на нещо. В къщи му бе отегчително да стои; когато говореше с някого, често пъти се пренасяше и забравяше, а по полска работа не го оставаха да иде. — Да си отпочине — казваше баща му, който не можеше да му се нарадва, — да си отдъхне, стига му е било това мъчило в учението, да го не мъчим и ние…
Една вечер, като се връщаше от вирът, гдето бе ходил да се къпе, съгледа, че пред канцеларията стоеше коня на куриерът — пощата бе дошла; той влезе през отворените врати и запита писаря какво има.
— Нищо — поде писаря, — нищо, такава прана поща… само един „Държавен вестник“…
Дойчинов помери да излезе, но някак нечаяно взе вестника и като хвърли един разсеян поглед по него прочете:
Министерството на народното просвещение. — „С конкурс се отпуща една стипендия по медицината тази година и пр.“ Това съобщение щастливо озари негова ум; още същия ден той взе учебниците си и начена да се готви за конкурсния изпит и така цяла седмица не излезе от къщи.
— Не си ли се начел, синко, толкова години чете, сега нели вече свърши, какво пък улови книгата? — захвана да му говори майка му, но той, без да слуша някого, продължаваше усърдно да чете.
Седнал на стария селски чардак, пред който се зеленееше висок клоняст орех; унесен в учебника, той неусетно прекарваше по цели дни. Здравият му организъм, острата памет и голямата постоянност благоприятно способстваха и той неуморимо прелистваше пак тия страници, които му напомняха оная скромна ученическа квартира, в която той преживя най-светлите дни от своя живот…
Така неусетно се измина ден по ден ваканцията; настъпи септември.
— Синко, ти сега нали ще станеш даскал? — го запита баща му.
— Слушай, татко — с внушителен, сериозен тон начена той, — аз сега ще отида в София, та ако издържа един изпит, там ще ми отпуснат стипендия и ще отида да се уча за доктор!
— А… бе аз ще кажа, стига ти толкоз; сега помогни на къщния масраф, че нали видиш, застарях, за нищо не ме бива…
Дойчинов начена да убеждава баща си, разправя му колко хубаво е той намислил и колко баща му ще бъде щастлив, ако той свърши медицината, и стария баща с просълзени очи най-подир промълви тихо:
— Ех, дано дава господ здрави, па да се учиш, пък ний ще потърпим малко още, както сме търпели досега…
Дойчинов се стегна и замина за София.
Четири дни вече, откогато той сам ходеше из шумната столица. Всичко наоколо му бе странно и чуждо, а назначения за започвание конкурсите ден наближаваше.
Една вечер, като свърши занятията си, отиде в градската градина, гдето между многобройната публика му се мярна пред очите познат образ. Но той не можа изведнъж да се сети. Едно бледожълто с хлътнали очи момче вървеше насреща му и когато вече вдигна ръце към раменете му, той изненадан извика: